Църковната служба продължаваше, но никой не мислеше нито за бога, нито за краля. Всеки бе загрижен само за себе си.
— Requiem aeternam dona ei Domine…2 — пееше капеланът.
Доминиканец в немилост, изпаднал поради зла съдба и влечение към виното до затворнически свещеник, капеланът се питаше, докато пееше, дали смяната на краля няма да донесе някаква промяна в собствената му участ. Той реши да престане да пие една седмица, за да спечели провидението на своя страна и да се подготви да посрещне някое благоприятно събитие.
— Et lux perpetua luceat ei3 — отвръщаше комендантът.
Същевременно той си мислеше: „Не биха могли да ме упрекнат в нищо. Прилагах получените заповеди. И толкова. Но не съм налагал произволни мъчения.“
— Requiem aeternam… — подемаше отново капеланът.
— Няма ли да ни отпуснат поне по една половница вино? — прошепна редник Гро-Гийом на сержант Лален.
Колкото до двете затворнички, те само мърдаха устни, но не смееха да произнесат нито дума от полагаемите се реплики. Гласовете им биха прозвучали премного ясно и премного радостно.
Разбира се, този ден във френските черкви имаше много хора, които оплакваха крал Филип или си въобразяваха, че го оплакват. Но всъщност и тяхното вълнение беше един вид умиление над самите тях. Те бършеха очи, подсмърчаха, клатеха глави, защото ведно с Филип Хубави си отиваше и техният живот, всичките тия години под неговия скиптър, почти една трета от века, която щеше да носи неговото име. Мислеха за собствената си младост, даваха си сметка, че са остарели и бъдещето внезапно им се струваше несигурно. Дори когато умира, кралят си остава за другите олицетворение и символ на нацията.
Когато службата свърши, Маргьорит Бургундска каза на коменданта на крепостта, когато мина край него:
— Месир, искам да поговорим за важни неща, които засягат лично вас.
Берсюме се притесняваше всеки път, когато Маргьорит Бургундска, разговаряйки с него, го погледнеше в очите.
— Щом завърша обиколката си, ще дойда да ви изслушам, госпожо — отвърна й той.
После заповяда на сержант Лален да отведе затворничките, като му препоръча полугласно да удвои почитта и бдителността си.
Кулата, в която бяха затворени Маргьорит и Бланш, имаше само три големи, еднакви кръгли помещения, разположени едно над друго, всяко с камина и сводест таван. Трите етажа се свързваха с виеща се спираловидно стълба в дебелия зид. Отред охрана заемаше постоянно стаята в приземния етаж. Маргьорит бе настанена на първия, а Бланш — на втория. Нощем принцесите бяха разделени от дебели врати, заключени с катинари. Денем имаха право да общуват помежду си.
Когато сержантът ги придружи до стаята им и пантите и резетата в подножието на стълбата изскърцаха, те се спогледаха и под напора на едно и също чувство се спуснаха една към друга, викайки:
— Мъртъв е!
Прегръщаха се, танцуваха, смееха се, плачеха и безспир повтаряха: — Той е мъртъв!
Махнаха грубите си касинки и освободиха късите си, едва от седем месеца коси.
— Огледало! Първото нещо, което искам, е огледало! — извика Бланш, сякаш щяха да я освободят начаса и не й оставаше нищо друго, освен да се погрижи за външния си вид.
Ситните и гъсти черни къдри на Маргьорит образуваха истински шлем върху главата й. Косите на Бланш бяха поникнали неравно на остри бледи кичури, подобни на стърнище. Двете жени несъзнателно прокараха пръсти по главите си.
— Мислиш ли, че пак ще бъда хубава? — попита Бланш.
— Колко ли съм остаряла, за да ми задаваш такъв въпрос! — отвърна Маргьорит.
Онова, което двете принцеси бяха изтърпели от пролетта насам — драмата в Мобюисон, присъдата на краля, чудовищното изтезание на техните любовници, наложено пред очите им, посред площада в Понтоаз, оскърбителните крясъци на тълпата и после тази половин година в крепостта, лятната задуха сред нагорещените камъни, леденият студ, откакто бе настъпила есента, вятърът, стенещ без отдих в стрехите, черната каша от елда, поднасяна им за ядене, ризите, по-груби от конска четина, сменяни веднъж на два месеца, безкрайните дни зад тясното като бойница прозорче, през което, както и да извиеха глави, не забелязваха нищо освен каската на невидимия войник, караулещ по обходния път… — всичко това много силно бе изменило характера на Маргьорит. Тя съзнаваше това и чувствуваше, че не може да не е изменило и лицето й.
Бланш с осемнадесетте си години и странното си лекомислие, поради което се люшкаше от пълна покруса към безумни надежди, Бланш, която бе в състояние внезапно да престане да хълца, защото от другата страна на зида пееше птичка, и да възкликне удивена: „Маргьорит? Чуваш ли? Птичка!…“, Бланш, която вярваше в поличби, в какви ли не поличби, и безспир блену-ваше, както други жени безспир бродират фестони, ако Бланш излезеше от затвора, би могла да си възвърне някогашния си тен, поглед и сърце. Маргьорит — никога.