— Нали за тази сутрин извикахте онзи банкер, ломбардеца? — попита Валоа. — Признавам, че доста бързам да го видя.
— Е, братовчеде — отвърна гигантът, — повярвайте ми, че и аз съм не по-малко нетърпелив от вас. Защото в зависимост от отговора на Толомей, стар разбойник, който няма равен на себе си, но е доста вещ във финансите, се каня да ви поискам самият аз нещо.
— Какво?
— Недоборите, братовчеде, недоборите от онова графство Бомон, което ми дадоха преди пет години уж в замяна на Артоа, а още не съм видял границите му.17
Досега ми дължат над двадесет хиляди ливри и срещу тях Толомей ми дава пари под лихва. Но щом имате на ваше разположение държавното съкровище…
Валоа вдигна ръце към небето.
— Братовчеде, задачата ми днес е да намеря необходимата сума, за да изпратя Бувил в Неапол, защото кралят ми проглуши ушите с това заминаване. Първото нещо, с което ще се заема после, е вашето искане. Обещавам ви.
Колко души от една седмица насам бе уверил в същото?
— Но номерът, който ни погоди Марини, ще бъде последният. И това ви обещавам. Това куче ще върне всичко, което нечестно е заграбило, а вашите недобори ще приберем от неговите земи. Къде, мислите, са отишли доходите от графството ви? В неговата каса, братовчеде, в неговата!
Монсеньор дьо Валоа, разхождайки се из кабинета си, още веднъж даде воля на озлоблението си срещу кралския съветник: по този начин отклоняваше исканията. В очите му Марини бе отговорен за всичко. В Париж е извършена кражба? Марини не е държал здраво уличната стража. И може би е делял припечеленото със злосторниците. Някой декрет на парламента накърнява интересите на даден благородник? Марини го е продиктувал.
Големи и малки беди — калните улици, непокорството на Фландрия, липсата на жито — имаха само един причинител, само един произход. Прелюбодеянието на двете принцеси, смъртта на краля и даже ранната зима биваха приписвани също на Марини: бог наказваше кралството, задето толкова дълго е търпяло един тъй зловреден министър!
Д’Артоа, обикновено шумен и бъбрив, гледаше безмълвно братовчед си и нито за миг не се отегчаваше. Всъщност за човек с кажи-речи еднакъв темперамент монсеньор дьо Валоа имаше особено обаяние.
Удивителна личност беше този принц, едновременно нетърпелив и упорит, буен и опак, смел физически, но слаб пред ласкателството и винаги въодушевен от крайно големи амбиции, винаги впускащ се в гигантски начинания и винаги пропадащ поради липса на точна преценка на реалното положение. Войната повече бе негова стихия, отколкото мирното управление. Поставен от брат си начело на френските войски, той бе опустошил, едва двадесет и седем годишен, въстаналата Гийена. Споменът за тази експедиция веднъж завинаги го бе опиянил. Извикан на тридесет и две години от папа Бонифаций и от неаполския крал да се бие с гибелините и да усмири Тоскана, той бе издействувал да му дадат индулгенции като за кръстоносен поход, както и титлата главен викарий на християнския свят и граф на Романия. Всъщност бе използувал кръстоносния си поход, за да иска откуп от италианските градове и да измъкне само от флорентинците двеста хиляди златни флорина, за да се съгласи да граби другаде.
Този благородник мегаломан имаше темперамент на авантюрист, вкусове на парвеню и амбиции на основател на династия. Освободеше ли се някой скиптър в света, останеше ли празен някой трон, Валоа тутакси протягаше ръка. И винаги без успех.
Сега, навършил четиридесет и четири години, Шарл дьо Валоа възкликваше с удоволствие:
— Изхабих толкова сили само за да погубя живота си!
Щастието винаги ми е изменяло!
Защото смяташе, че бляновете му са рухнали — мечтата за Арагон, мечтата за Арлско кралство, въжделенията за Византия и Германия, като сливаше всичките във величествен сън за империя, простираща се от Испания до Босфора, подобна на римския свят по времето на Константин хиляда години преди това.
Не бе успял да властвува над вселената. Оставаше му поне Франция, за да разгърне бурния си нрав.
— Наистина ли смятате, че вашият банкер ще приеме? — попита внезапно той.
— Но разбира се. Ще поиска залог, но ще приеме.
— Ето докъде стигнах, братовчеде! — промълви с дълбоко отчаяние Валоа, този път съвсем искрен.
— Да завися от благоволението на някакъв лихвар от Сиена, за да въдворя малко ред в кралството!
IV
СТЪПАЛОТО НА ЛУИ СВЕТИ
Месер Толомей бе въведен в кабинета и Робер д’Артоа го посрещна с широко разтворени ръце.
17
Съдебното решение от 1309 година, с което се уреждало наследството на Артоа (виж бележката ни на стр. 328 от „Железният крал“) давало на Робер само владението Конш, нормандско селце, донесено в зестра на фамилията д’Артоа от Амиси дьо Куртьоне, съпруга на Робер II, като дял от наследството на дядо му и баба му.
Като компенсация Мао била длъжна да изплати на Робер за две години обезщетение в размер на 24 хиляди ливри. От друга страна, на Робер бил обезпечен доход от 5000 ливри от различни кралски земи, които, присъединени към владението Конш, щели да образуват графството Бомон-льо-Роже.
Образуването на графството било забавено няколко години и през това време Робер получавал само малка част от доходите си. Той станал действително граф дьо Бомон едва в 1319 г. Остатъкът от дължимите му суми му бил изплатен чак при Филип V в 1321 г., а при Филип VI, 1329 г., графството било обявено за перство.