— Приятелю банкере, имам големи дългове към вас и винаги съм ви обещавал да ги изплатя веднага щом съдбата се покаже благосклонна към мен. Е добре, този миг настъпи.
— Щастлива вест, монсеньор — отвърна Спинело Толомей, като се поклони.
— Най-напред — продължи д’Артоа — искам да ви засвидетелствувам признателността си, като ви свържа с клиент от кралското семейство.
Толомей се поклони повторно, този път по-ниско, пред Шарл дьо Валоа и каза:
— Кой не познава монсеньора поне отдалеч и по име…
Той остави незабравими спомени в Сиена…
Същите, както и във Флоренция, с тази разлика, че от Сиена, по-малък град, той бе взел само седемнадесет хиляди флорина, за да „въдвори мир“ в него.
— И аз останах с чудесни впечатления от вашия град — отвърна Валоа.
— Моят град сега е Париж, монсеньор.
С тъмен тен, пълни, увиснали бузи, хитро замижал с лявото си око, Толомей чакаше да го поканят да седне и Валоа стори тъкмо това, като му посочи един стол. Защото месер Толомей заслужаваше известно уважение. Колегите му, италианските банкери и търговци в Париж, наскоро го бяха избрали за капитан на сдруженията си след смъртта на стария Боканегра. Този пост, чрез който той контролираше или бе в течение на почти всички банкови операции в страната, му осигуряваше негласна, но първостепенна власт. Толомей беше един вид конетабъл на кредита.
— Не може да не знаете, драги банкере — поде д’Артоа, — за голямото раздвижване през тези дни. Месир дьо Марини, който, вярвам, съвсем не е ваш приятел, както не и наш, е твърде натясно.
— Зная — промълви Толомей.
— Затова посъветвах монсеньор дьо Валоа, който се нуждае от съвет на финансист, да се обърне към вас, тъй като познавам не само вещината, а и лоялността ви Толомей поблагодари с любезна усмивка. Наблюдаваше изпод полузатворените си клепачи двамата висши благородници и си мислеше: „Ако възнамеряваха да ми възложат управлението на държавното съкровище, едва ли щяха да ме ласкаят повече.“
— Какво мога да направя за вас, монсеньор? — обърна се той към Валоа.
— Ами че това, което може всеки банкер, месер Толомей! — възкликна чичото на краля с невъзмутимото си безочие, към което винаги прибягваше, наложеше ли му се да иска пари.
— И аз така мисля, монсеньор. Искате ли да вложите суми в добри стоки, които само след шест — месеца ще удвоят стойността си? Желаете ли да имате дял в търговския флот, който точно сега е в голям възход, защото внасяме по море толкова необходими неща? Ето какви услуги бих имал честта да ви окажа.
— А не, съвсем не става дума за това — отвърна енергично Валоа.
— Съжалявам, монсеньор, съжалявам, защото най-добри печалби се осъществяват във времена на оскъдица.
— Засега искам да ми отпуснете малко пари в брой… за държавното съкровище.
Толомей си придаде отчаяно изражение.
— Ах, монсеньор! Не бива да се съмнявате в желанието ми да ви услужа, но това е единственото нещо, което не мога да направя за вас. Сдруженията ни бяха здравата изцелени през последните месеци. Принудени бяхме да отпуснем без никаква изгода голям заем на държавната хазна, за да бъдат посрещнати разходите по войната във Фландрия.
— Това беше дело на Марини.
— Разбира се, монсеньор, но с нашите пари. И точно заради това ключалките на касите ни взеха да ръждясват. На каква сума възлизат нуждите ви?
— Десет хиляди ливри.
Валоа беше включил в тази цифра пет хиляди за мисията на Бувил, хиляда за Робер д’Артоа и останалото, за да се справи с най-неотложните си финансови затруднения.
Банкерът сключи ръце.
— Света Богородице! Но откъде да ги намеря? — възкликна той.
Възраженията му трябваше да се тълкуват като обичайна първа реакция. Д’Артоа бе предупредил Валоа. Затова графът заговори с властен тон, който обикновено внушаваше респект на събеседниците му.
— Хайде, хайде, месер Толомей! Нека не хитруваме и не си губим времето. Извиках ви, за да си вършите занаята, както сте го вършили открай време, и не без изгода за вас, предполагам.
— Занаятът ми е да заемам пари, монсеньор — отвърна невъзмутимо Толомей, — да заемам, а не да подарявам. А от известно време давам много, без да получа обратно нищо. Не фабрикувам пари и не съм изнамерил философския камък.
— Значи няма да ми помогнете да се отърва от Марини? Това, струва ми се, е във ваш интерес.
— Монсеньор, да плащаш данък на врага си, защото е на власт, а после пак да плащаш, за да загуби властта си, е двойна операция, която, сам ще се съгласите, не носи никаква изгода. Човек би трябвало поне да знае какви ще бъдат последиците и дали има известни изгледи да си възвърне изгубеното.