Шарл дьо Валоа мигом произнесе гръмко голословната декларация, която декламираше от една седмица пред всеки посетител. Стига само да му набавели необходимите средства, той щял да премахне всички „нововъведения“ на Марини и неговите легисти-буржоа. Щял да възстанови авторитета на бароните, да възвърне благоденствието на кралството, като въведе отново феодалното право, създало величието на Франция. Щял да въдвори „ред“. Подобно на всички объркани политици, той бе запленен от тази дума и влагаше в нея само едно съдържание — законите, спомените или илюзиите на миналото.
— Няма да мине много време и ще се върнем към славните обичаи на дядо ми Луи Свети, уверявам ви!
При тези думи той посочи сложеното в нещо като олтар ковчеже във форма на стъпало, където се съхраняваше кост от петата на дядо му. Сребърно стъпало със златни нокти.
Тленните останки на светия крал бяха пръснати: всеки член от семейството, всеки кралски параклис държеше да запази частица от тях. Горната част на черепа му се съхраняваше в красивия златен бюст в църквата „Сент-Шапел“. Графиня Мао д’Артоа притежаваше в замъка си Есден няколко косъма и част от челюстта му. И безкрайно много кокалчета на пръстите, парченца от кости и всевъзможни частици бяха разпределени така, че човек можеше да се запита какво ли съдържаше гробът на Луи Свети. Дали изобщо истинският труп бе някога погребан там. Защото в Африка упорито се носеше легендата, че тялото на френския крал било погребано близо до Тунис, а войските му отнесли във Франция само празен или с анонимен труп ковчег.18
Толомей набожно целуна сребърното стъпало и попита:
— Защо точно ви са нужни тези десет хиляди ливри, монсеньор?
Нямаше как, Валоа трябваше да разкрие отчасти непосредствените си планове. Сиенецът го слушаше, клатейки глава, и вмъкваше по някоя дума, сякаш мислено си вземаше бележка:
— Месир дьо Бувил в Неапол… да… да. Ние търгуваме с Неапол посредством братовчедите ни Барди… Да се ожени кралят… да, да, разбирам ви, монсеньор… Да се свика конклавът… Ах, монсеньор! Да се свика един конклав струва по-скъпо, отколкото да се построи един дворец, като при това основите далеч не са така сигурни… Да, монсеньор, слушам ви…
Когато най-сетне узна онова, което искаше да знае, капитанът на ломбардските банкери заяви:
— Всичко това безспорно е добре замислено, монсеньор, и от все сърце ви желая успех, но нямам никаква гаранция, че ще ожените краля, нито че ще имате папа, нито дори в такъв случай, че отново ще видя златото си, ако допуснем, че съм в състояние да ви го доставя.
Валоа хвърли гневен поглед към д’Артоа. „Що за чудак сте ми довели — сякаш му казваше той, — и нима говорих толкова дълго, за да не получа нищо?“
— Хайде, банкере — извика д’Артоа и стана. — Каква лихва искаш? Какъв залог? Какъв налог искаш да премахнем?
— Никакви, монсеньор, никакъв залог — запротестира Толомей, — не от вас, отлично знаете, нито от монсеньор дьо Валоа, на чиято протекция много държа. Просто сам се питам… как бих могъл да ви помогна?
Като се обърна отново към сребърното стъпало, добави тихо:
— Монсеньор дьо Валоа каза преди малко, че ще възвърне в кралството славните обичаи от времето на Луи Свети. Какво точно разбира той под това? Всички ли обичаи ще бъдат възстановени?
— Естествено — отвърна Валоа, без да му е много ясно какво цели събеседникът му.
— Ще възстановите ли например правото на бароните да секат пари в земите си? Ако този обичай бъде подновен, монсеньор, — ще бъда повече в състояние да ви подкрепя.
Валоа и д’Артоа се спогледаха. Банкерът намекваше за най-важната мярка, която проектираше Валоа. Той я държеше най-грижливо в тайна, защото изключително много увреждаше на държавната хазна и можеше да бъде горещо оспорвана.
Всъщност уеднаквяването на монетата в кралството ведно с кралския монопол за сечене на пари бяха реформи на Филип Хубави. Преди това едрите земевладелци сами фабрикуваха или поръчваха успоредно с кралските пари свои собствени златни или сребърни монети, които бяха в сила в границите на владенията им. Така печелеха и хора, които, подобно на ломбардските банкери, доставяха метала и използваха различната му стойност в отделните области. Валоа разчиташе много на този „славен“ обичай, за да възстанови богатството си.
— Искате ли да кажете също така, монсеньор — продължи Толомей, все още загледан в ковчежето за реликви, сякаш го оценяваше, — че ще възстановите правото на бароните да воюват?
Това беше един прерогатив, отменен от Железния крал с цел да попречи на крупните васали да вдигат знаме, когато им хрумне, и да заливат в кръв кралството, било да уреждат личните си разногласия, било да изваждат на показ тщестлавието си или да убиват скуката си.
18
Култът към реликви е един от най-характерните и най-удивителните аспекти на религиозния живот през Средните векове. Вярването в силата на свещените останки се изродило във всеобщо разпространено суеверие. Всеки искал да притежава големи реликви, които да съхранява в дома си, и малки, които да носи на шията си. Реликвите съответствували на материалното състояние. Продажбата на реликви се превърнала в истинска търговия, при това най-процъфтяващата през XI, XII, XIII, а дори и през XIV век. Всички търгували с тях. Абатите, за да увеличат доходите на манастирите си или да спечелят благоволението на високопоставени личности, отстъпвали части от светите мощи, които им били поверени на съхранение. Кръстоносците често забогатявали от продажбата на благочестиви останки, донесени от походите им. Търговци-евреи били основали международна мрежа за продажба на реликви. А златарите много насърчавали тази търговия, защото си осигурявали така поръчки на ковчежета и хранилища на мощи, които били най-красиво изработените предмети тогава и свидетелствували както за богатството, така и за благочестието на притежателите им.
Най-високо ценените реликви били късчетата от Светия кръст, парченца дърво от Христовата ясла, тръните от свещения венец, макар че Луи Свети бил купил уж за църквата „Сент-Шапел“ един непокътнат свещен венец, стрелите на свети Себастиян и разни камъни — камък от Голгота, от свещения гроб, от Маслиновата горичка. Стигнало се дотам, че продавали и капки от млякото на Богородица.
Когато някой съвременник бивал обявен за светец, втурвали се да грабят останките му. Няколко членове на кралското семейство притежавали или си въобразявали, че притежават, части от тленните останки на Луи Свети. В 1319 г. крал Роберто от Неапол дошъл в Марсилия за пренасянето на тленните останки на брат си Луи Анжуйски, който бил наскоро обявен за светец, и поискал главата на светеца, за да я отнесе в Неапол.