— Come sei strano, figlio mio!19 — извика Толомей.
— Съдбата ти предлага възможност за чудесно пътуване, което няма да ти струва нищо, защото в крайна сметка ще плати държавната хазна. Ще видиш Неапол, Анжуйския двор, ще общуваш с принцове и ако си ловък, ще си създадеш приятели измежду тях, а може би ще присъствуваш и на подготовката на конклав! Ами че един конклав е вълнуващо нещо! Амбиции, ходатайства, рушвети, съперничества… и дори вяра у някои. Интересите на целия свят са замесени в играта. С очите си ще видиш всичко това, а удължаваш лице, като че ли ти съобщавам за някакво нещастие. На твое място и на твоята възразст бих скачал от радост и вече щях да си стягам багажа… За да ми правиш такава физиономия, сигурно има някое момиче и съжаляваш, че ще се разделиш с него. Да не би това да е случайно госпожица дьо Кресе?
Маслиненотъмното лице на младия Гучо стана малко по-тъмно: така се изчервяваше.
— Ако те обича, ще те почака — поде банкерът. — Жените са създадени да чакат. Винаги ги намираме пак. А ако се страхуваш, че ще те забрави, порадвай се на жените, които ще срещнеш по пътя. Единственото нещо, което не можеш да си върнеш, е младостта и енергията да обхождаш света.
V
МАРИЯ И КЛЕМАНС УНГАРСКИ
Има градове, по-силни от вековете. Времето не ги променя. Владичествата се редуват едни след други, цивилизациите се наслагат като наноси, а те запазват през вековете характера си, собственото си ухание, ритъм и ропот, които ги отличават от всички други градове на земята. Неапол открай време е спадал към тези градове. Такъв е бил, такъв си оставаше и щеше да остане в бъдеще. Полуафрикански, полулатински с гъстите си улички, гъмжащ от крясъци, изпълнен с мирис на зехтин, шафран и пържена риба, със слънчев прах и звънци на мулета.
Гърците го бяха основали, римляните го бяха завладели, варварите го бяха опустошили, византийци и нормани едни след други бяха отсядали в него. Неапол бе абсорбирал, оползотворил, претопил техните изкуства, закони и речник. Въображението на улицата се подхранваше от спомена за тях, от ритуалите и митовете им.
Населението не беше нито гръцко, нито римско, нито византийско. Беше исконното неаполско население, единствено по рода си в света, за което веселието е маска на мим, предназначена да прикрие трагедията на нищетата, патосът — средство да се оцветят еднообразните дни, а привидната леност е продиктувана от мъдрото решение да не се преструваш на деен, когато няма какво да правиш. Население, което от веки веков е обичало да живее и да говори, което винаги е трябвало да хитрува със съдбата и винаги се е отнасяло с презрение към военната суматоха, защото никога не му е омръзвал мирът, на който тъй рядко се е радвало.
По онова време Неапол бе сменил от около половин век владичеството на Хохенщауфен с Анжуйската династия. Възкачването й на неаполския трон по настояване на Светия престол бе станало посред убийствата, репресиите и кланетата, залели тогава с кръв полуострова. Безспорен принос на новата династия бяха, от една страна, фабриките за вълна в предградията, основани с оглед на доходи, и от друга, огромната резиденция, полудворец, полукрепост, построена близо до морето от френския архитект Пиер дьо Шон, Новият замък, гигантска розова кула, насочена към небето. Верни на чувството си за хумор и на старите култове на зачатието, неаполитанците мигом я прекръстиха Маскио Анджоино (Анжуйският мъжкар).
В една януарска сутрин на 1315 година в дворцова зала с висок таван Роберто Одеризи, млад неаполски художник, ученик на Джото, съзерцаваше току-що завършения портрет в центъра на триптих. Неподвижен пред статива, захапал четката си, той продължаваше да проучва картината, чиито още неизсъхнали маслени бои проблясваха. Питаше се дали малко по-бледожълто или, напротив, леко по-оранжево жълто би предало по-сполучливо златистия блясък на косите, дали челото е достатъчно светло, дали окото — красивото, леко закръглено синьо око, гледа като живо. Чертите бяха точно възпроизведени, о, да, безспорно, чертите… А погледът? От какво зависи погледът? От бяла точица върху зеницата? От малко по-силна сянка в крайчеца на клепача? Как изобщо би успял със смесени и наложени една до друга бои да предадеш едно действително лице и странните игри на светлината по очертанията му? Може би в крайна сметка не окото, а прозрачната ноздра или светлият блясък на устните беше най-същественото… „Рисувам премного мадони с все същото наклонено лице и все същото унесено и отсъствуващо изражение…“ — помисли си художникът.