— Е, синьор Одеризи, свършихте ли? — попита хубавата принцеса, която му позираше.
От седмица насам прекарваше по три часа всеки ден, седнала в тази стая, за да позира за портрета, поискан от френския двор.
През отворения висок готически прозорец със стъклописи се забелязваха мачтите на кораби от Ориента, хвърлили котва в пристанището, а отвъд тях се ширеше Неаполският залив, тъмносиньото море под златистото искрене на слънцето. Триъгълният профил на Везувий се очертаваше на хоризонта. Въздухът беше мек, истинско щастие беше да живееш в такъв ден.
Одеризи извади четката от устата си.
— Уви, да! — промълви той. — Свърших.
— Защо „уви“?
— Защото ще бъда лишен от щастието да виждам всяка сутрин дона Клеменца и занапред ще ми се струва, че слънцето не изгрява вече.
Това не беше кой знае какъв комплимент, защото минималната, задължителна вежливост изискваше от неаполитанеца да казва на всяка жена, било принцеса или прислужница в странноприемница, че ще се разболее тежко, ако не я вижда. И знатната дама, която безмълвно бродираше в ъгъла на стаята, за да следи за благоприличието на разговора, не намери за нужно дори да вдигне глава.
— И освен това, Ваше Височество… казвам „уви“, защото портретът не е хубав. Той не изобразява красотата ви толкова съвършена, колкото е в действителност.
Ако потвърдеха тези негови думи, той би се засегнал, но бе искрен в критиката си. Пред завършената си творба изпитваше огорчението на художник, че не се е справил още по-добре. Седемнадесетгодишният младеж вече проявяваше взискателност на голям майстор.
— Мога ли да го видя? — попита Клеманс Унгарска.
— О, Ваше Височество, бъдете милостива! Зная, че на моя учител трябваше да се падне честта да изпълни този портрет.
Действително бяха поканили Джото. Един конник бе препускал през Италия за тази цел. Но видният тосканец, зает през тази година с изписването на живота на свети Франческо Асизки по стените на църквата „Санта-Кроче“ във Флоренция, без да слиза от скелето, бе препоръчал да се обърнат към младия му ученик в Неапол.
Клеманс Унгарска стана и се приближи до статива. Висока и руса, тя бе по-скоро царствена, отколкото грациозна, и излъчваше не толкова женственост, колкото благородство. Но чистотата на лицето й и очарованият й поглед смекчаваха възстрогото впечатление от държането й.
— Но, синьор Одеризи! — възкликна тя. — Вие сте ме нарисували по-красива, отколкото съм.
— Предадох вярно чертите ви, дона Клеменца, и се постарах да нарисувам душата ви.
— В такъв случай бих желала огледалото ми да бъде толкова талантливо, колкото вас.
Те се усмихнаха, благодарейки си взаимно за любезните думи.
— Да се надяваме, че ликът ми ще се хареса във Франция… Искам да кажа на вуйчо ми Валоа — поправи се тя, леко смутена.
Защото съгласно една фиктивна уговорка, на която никой не вярваше, портретът бе предназначен за Шарл дьо Валоа, заради голямата му привързаност към племенницата му.
Произнасяйки тези думи, Клеманс почувствува, че се изчервява. На двадесет и две години лицето й все още пламваше лесно и тя се упрекваше, смятайки това за слабост. Колко пъти баба й, кралица Мария Унгарска, й бе повтаряла: „Клеманс, принцеса и бъдеща кралица не може да се изчервява!“
Дали наистина щеше да стане кралица! С обърнати към морето очи, Клеманс бленуваше за далечния братовчед, непознатия крал, за когото толкова й говореха вече двадесет дни, откакто бе пристигнал неофициалният пратеник от Париж… Месир дьо Бувил й бе представил крал Луи X като нещастен владетел, измамен жестоко в чувствата си, но чието лице, ум и сърце се отличавали с всички приятни черти, които могат да се харесат на дама от високо потекло. Колкото до френския двор, той бил образец на кралски двор и съчетавал съвършено семейните радости с кралското величие… А нищо не можеше да изкуши повече Клеманс Унгарска от перспективата да излекува душевните рани на мъж, изтерзан едно след друго от измяната на недостойна съпруга и от ранната смърт на обожавай баща. За нея любовта бе неразделна от предаността. А към това се прибавяше и гордостта, че е била избрана от Франция… „Толкова дълго чаках да се омъжа, че вече не се надявах. А ето че бог ще ме дари с най-добрия съпруг и най-щастливото кралство.“
Затова от три седмици Клеманс живееше с чувството, че е станало чудо, и преливаше от признателност към Създателя и цялата вселена.
Избродираната с лъвове и орли завеса се повдигна и влезе дребен младеж с остър нос, пламенни, весели очи и много черна коса. Поклони се.