— О, синьор Бальони, ето ви и вас. — посрещна го радостно принцесата.
Младият сиенец, който служеше за преводач на посланика, й беше много симпатичен, и той бе за нея един от вестоносците на щастието.
— Ваше Височество — каза той, — месир дьо Бувил пита дали може да ви посети.
— Винаги с голямо удоволствие виждам месир дьо Бувил. Но приближете се и ми кажете как ви се струва портретът ми, той вече е завършен.
— Намирам, Ваше Височество, че портретът е удивително верен — отвърна Гучо, след като постоя безмълвно пред картината, — и показва най-хубавата дама, на която са се любували очите ми.
С изцапани с охра и кармин ръце Одеризи просто пиеше похвалата.
— Нима не обичате една френска девойка, както подразбрах? — попита усмихната Клеманс.
— Обичам, разбира се, Ваше Височество…
— Тогава никак не сте искрен или спрямо нея, или спрямо мен, месир Гучо, защото винаги съм чувала да се твърди, че за човек, който обича, няма по-хубаво лице от онова, в което е влюбен.
— Дамата, на която съм се заклел във вярност и която също ми е вярна — отвърна спонтанно Гучо, — сигурно е най-красивата след вас, дона Клеманс, и ако казвам истината, това не значи, че не я обичам достатъчно.
Откакто бе в Неапол и бе вплетен в проектите за височайшия брак, племенникът на банкера Толомей с голямо удоволствие си даваше вид на героичен рицар, влюбен в красива, далечна девойка. Всъщност любовта му чудесно се примиряваше с отдалечението и не бе пропуснал нито едно от случайните наслаждения, предлагани от всяко пътуване.
Принцеса Клеманс от своя страна бе изпълнена с отзивчивост и любопитство към чуждите любовни връзки. Би желала всички младежи и девойки на земята да са щастливи.
— Ако бог някой ден пожелае да отида във Франция… — тя пак се изчерви, — … с удоволствие ще се запозная с жената, за която толкова мислите и с която ви пожелавам да се свържете.
— Ах, ваше височество! Да даде бог да дойдете! Няма да имате по-верен слуга от мен и, сигурен съм, по-предана служителка от нея.
И той коленичи най-изящно, сякаш се намираше по време на турнир пред ложата на дамите. Тя му благодари с жест. Имаше красиво изваяни пръсти, леко удължени като пръстите на светиците по фреските.
„Ах, какъв добър народ, какви мили хора!“ — мислеше Клеманс, гледайки дребния италианец, който в този миг олицетворяваше за нея цяла Франция.
— Бихте ли ми казали името й? — попита го пак тя. — Или може би е тайна?
— Съвсем не е тайна за вас, ако ви е приятно да го узнаете, дона Клеманс. Казва се Мари… Мари дьо Кресе. От благородно потекло е. Баща й е бил рицар. Тя ме чака в замъка си на десет левги от Париж… Шестнадесетгодишна е.
— Е добре, бъдете щастлив, пожелавам ви го от все сърце, синьор Гучо, бъдете щастлив с вашата хубава Мари дьо Кресе.
Гучо излезе и се спусна, танцувайки из галериите на двореца. Вече виждаше френската кралица на сватбата си. Ех, за сбъдването на тази хубава мечта би трябвало и крал Луи да може да се ожени за дона Клеманс, от една страна, а от друга, семейство дьо Кресе да се съгласи да даде на един ломбардски банкер ръката на Мари.
Младежът завари Юг дьо Бувил в апартамента, където го бе настанил. Бившият главен шамбелан, с огледало в ръка, гледаше откъде идва светлината и се въртеше като пумпал, за да се увери, че изглежда добре, и за да подреди черните и бели кичури коса, поради които приличаше на дебел шарен кон. Беше вече почнал да мисли дали няма да е по-добре, ако си боядиса косата.
Пътешествията обогатяват младежите, но понякога хвърлят смут в душите на зрелите мъже. Италианският въздух бе опиянил Бувил. Този почтен благородник, който спазваше задълженията си, не бе можал да устои още във Флоренция и бе изневерил на жена си, но тутакси бе изтичал в една черква, за да се изповяда. В Сиена, където Гучо познаваше няколко жени, чиято професия бе любовта, той повторно бе съгрешил с по-малко угризения. В Рим се бе държал сякаш се бе подмладил с двадесет години. В Неапол, толкова щедър на леки наслади град, стига да имаш малко злато, Бувил живееше в плен на някаква омая. Това, което навсякъде другаде би се сметнало за порок, тук изглеждаше обезоръжаващо естествено и едва ли не невинно. Малки дрипави дванадесетгодишни сводници със златиста кожа хвалеха с антично красноречие задника на по-голямата си сестра, а после седяха послушно в антрето и чешеха краката си. Така човек имаше дори чувството, че върши добро дело, като дава възможност на цяло семейство да се изхрани в продължение на седмица. Ами удоволствието да се разхождаш през януари без връхна дреха? Беше се облякъл по последна мода и сега носеше надризница с двуцветни ръкави на райета. Разбира се, крадяха го по мъничко на ъгъла на всяка улица. Не много висока цена за толкова наслади!