— Приятелю — каза той на влезлия Гучо, — знаете ли, толкова съм отслабнал, че има изгледи кръстът ми пак да стане тънък!
Подобно предположение свидетелствуваше за голям оптимизъм.
— Месир — каза му младежът, — дона Клеменца е готова да ви приеме.
— Надявам се, че портретът не е още завършен.
— Завършен е, месир. Бувил дълбоко въздъхна.
— Тогава това означава, че трябва да се връщаме във Франция. Съжалявам, не отричам, защото обикнах тази нация и с удоволствие бих дал на художника няколко флорина, за да проточи работата си. Няма що, и най-приятните неща имат край.
Размениха съучастнически усмивки и на път за покоите на принцесата дебелакът улови Гучо приятелски подръка.
Между двамата мъже, толкова различни по възраст, произход и обществено положение, се бе породило истинско приятелство, което се бе затвърдило от етап на етап по време на пътуването. В очите на Бувил младият тосканец беше като че ли олицетворение на това пътуване с волностите, новостите и чувството за възвърната младост. Освен това момъкът бе деен, умен, спореше с доставчиците, следеше за разходите, отстраняваше трудностите, организираше развлеченията. Колкото до Гучо, благодарение на Бувил той водеше съществувание на аристократ и общуваше отблизо с владетели. Поради не съвсем ясно определените си функции на преводач, секретар и ковчежник се ползуваше с уважение. Пък и Бувил не скъпеше спомените си и докато яздеха продължително или разговаряха вечер в хановете и манастирските странноприемници, Гучо бе узнал много неща за Филип Хубави, за френския двор и кралското семейство. Така взаимно си разкриваха непознати светове и чудесно се допълваха: забавен впряг, в който често младокът водеше възрастния мъж.
Така и влязоха при дона Клеменца, но безгрижното им изражение мигом изчезна, щом видяха старата кралица майка, Мария Унгарска, застанала пред портрета. С дълбоки поклони те пристъпиха предпазливо към нея.
Унгарската кралица майка беше на седемдесет години. Съпруга на покойния неаполски крал Карло II Куция, майка на тринадесет деца, тя бе надживяла кажи-речи половината от тях. Многото майчинства бяха разширили таза й, а скръбта по починалите й близки бе издълбана дълбоки бръчки от очите чак до беззъбата й уста. Беше висока на ръст, със сивкав тен и снежнобели коси и от цялата й физиономия лъхаше сила, решителност и властност, несмекчени от възрастта. Още със събуждането си тя слагаше короната на главата си. Сродена с цяла Европа, претендираща за унгарския трон за потомците си, тя най-сетне го бе извоювала след двадесетгодишна борба.
Сега, когато внук й Карл Робер или Шаробер, наследник на първородния й син Карло Мартело, умрял преждевременно, заемаше трона в Буда, а канонизирането на втория й син, покойния епископ на Тулуза, беше почти свършен факт, когато третият й син Роберто царуваше в Неапол и Пулия, четвъртият бе владетел на Таренто и титулован император на Константинопол, петият — херцог де Дурацо, а живите й дъщери бяха омъжени — едната за краля на Майорка, а другата за Фредерик Арагонски, — кралица Мария все още не смяташе, че е изпълнила мисията си: грижеше се за внучката си, която бе отгледала, сирачето Клеманс, сестра на Шаробер.
Тя се обърна изведнъж към Бувил, като планински сокол, съгледал угоена гъска, и му кимна да се приближи.
— Е, месир, как ви се струва портретът?
Бувил изпадна в съзерцание пред статива. Разглеждаше не толкова лицето на принцесата, колкото двете странични пана, предназначени да предпазят портрета.
Върху едното Одеризи бе нарисувал Анжуйския мъжкар, а върху другото — пристанището и Неаполския залив в перспектива. Загледан в този пейзаж, с който скоро трябваше да се раздели, Бувил вече изпита носталгия.
— Безупречно е нарисуван — заяви накрая той. — Само бордюрът ми изглежда малко скромен може би за толкова красиво лице. Не ви ли се струва, че ако има един позлатен фестон…
Гледаше да спечели още един-два дни.
— Това няма значение, месир — отсече старата дама. — Намирате ли, че прилича на принцесата?
— Да.
— Това е важното. Изкуството е празна работа и бих се учудила, ако крал Луи държи на гирлянди. Интересува го лицето, нали така?
Тя не се церемонеше и за разлика от всички други в двора не държеше да скрива целта на посолството. Все пак отпрати Одеризи с думите:
— Добре свършихте работата си, млади момко.
Ковчежникът ми ще ви наброи дължимото възнаграждение. А сега продължете да изписвате църквата ни и гледайте дяволът да е достатъчно черен, а ангелите — достатъчно блестящи.