VI
НА ЛОВ ЗА КАРДИНАЛИ
Бувил и Гучо потеглиха след два дни. Решено бе да се върнат по море, за да спечелят време. В багажа си носеха малко сандъче с метална обкова. Вътре беше златото, отпуснато от банкерите Барда в Неапол. Гучо пазеше ключето до гърдите си. Облегнати на перилото на кърмата, Бувил и той тъжно гледаха чезнещите в далечината Неапол, Везувий и островите. Виждаха се групи бели платноходки, които напускаха брега за всекидневния риболов. Скоро се озоваха в открито море.
Средиземно море бе спокойно. Духаше само лек вятър, който носеше кораба. Гучо си спомняше отвратителното прекосяване на Ламанша предишната година и се плашеше да се качи на кораб, но сега се радваше, че нищо му няма. Само след два часа вече се възхищаваше от здравината на плавателния съд и от собствената си издръжливост. Едва-що не се сравни с месер Марко Поло, прочутия венециански мореплавател, чиято книга „Разделението на света“, съчинена наскоро след пътешествието му, бе много четена и популярна през онези години. Гучо сновеше от моряк на моряк, осведомяваше се за морските термини и си играеше на пътешественик, докато бившият главен шамбелан все още съжаляваше за чудния град, който бе принуден да напусне.
След петдневно плаване спряха в Ег-морт. Оттук някога бе тръгнал Луи Свети на кръстоносен поход, но пристанището бе истински завършено едва при Филип Хубави.
— Няма как — каза дебелият Бувил, опитвайки се да се отърси от носталгията си, — трябва да се заемем сега с неотложните си задачи.
На конярите бе възложено да намерят коне и мулета, на прислугата — да нагласи солидно куфарите, портрета на Одеризи, опакован в сандък, и ковчежето на Барди, което Бувил не изпускаше от очи.
Времето беше студено, облачно и Неапол вече и на двамата се струваше само далечна мечта.
Трябваше да яздят ден и половина с кратък престой в Арл, за да стигнат в Авиньон. Месир дьо Бувил се простуди по пътя. Свикнал с италианското слънце, той не се бе облякъл достатъчно топло. А зимите в Прованс са кратки, но понякога сурови. Като кашляше, храчеше и се секнеше, Бувил непрестанно проклинаше лошия климат на тази страна, която сякаш не беше вече собствената му родина. Пристигането им в Авиньон под напорите на мистрала много ги разочарова: там нямаше нито един кардинал. В най-добрия случай странно за папска резиденция! Никой не можа да осведоми пратеника на френския крал. Никой не знаеше или не искаше да знае.
Папският дворец бе затворен: и врати, и прозорци. Пазеше го един ням или малоумен вратар.20 Тъй като нощта се спускаше, Бувил и Гучо решиха да се подслонят в крепостта Вилньоф от другата страна на реката.
Един много начумерен и скъп на обяснения комендант ги уведоми, че вероятно кардиналите са в Карпантра, затова трябва да ги потърсят там. И осигури храна и квартира на пътниците, но без особено да се престарава.
— Този капитан на стрелци не е много любезен с представители на краля. Ще изтъкна това, като се върнем в Париж — каза Бувил.
Призори всички бяха на седлата, за да изминат шестте левги между Авиньон и Карпантра. Бувил беше обнадежден. Тъй като последната воля на папа Климент V била конклавът да се събере в Карпантра, можеше да се предположи, че ако кардиналите са се върнали там, конклавът най-сетне заседава или възнамерява да заседава.
В Карпантра ги очакваше разочарование. Ни помен от червена кардиналска шапка! Затова пък бе мразовито и вятърът, който духаше непрестанно, се втурваше в уличките и просто режеше лицата. Освен това пътниците се чувствуваха несигурни и долавяха някакви машинации: защото едва излезли Бувил и хората му от Авиньон, двама конници ги надминаха, без да отвърнат на поздрава им, препускайки с все сили към Карпантра.
— Странно! — бе забелязал тогава Гучо. — Като че ли тези хора нямат друга грижа освен да пристигнат преди нас там, където отиваме.
Градчето беше пусто: жителите му сякаш бяха потънали вдън земя или бяха избягали.
— Как тъй щом пристигнем някъде, всичко опустява? — удиви се Бувил. — Свитата ни не е чак толкова голяма, че да всява страх.
Откриха в катедралата само един стар каноник, който най-напред се престори, че ги смята за лица, дошли да се изповядат, и ги помъкна към ризницата. Говореше шепнешком или обясняваше с жестове. Гучо пристъпваше с ръка на кинжала си, тъй като се боеше от засада и беше неспокоен за багажа, оставен с мулетата пред входа на църквата.
20
Това не бил още прословутият папски дворец, който познаваме и посещаваме, построен едва през следващия век. Първата резиденция на авиньонските папи била един малко разширен епископски дворец.