След като ги накара да повторят пет пъти въпросите си, след като дълго умува, клати глава и чисти от прах изтърканата си пелерина, най-сетне каноникът призна, че кардиналите се били оттеглили в Оранж. Оставили го сам, съвсем сам…
— В Оранж ли? — извика месир дьо Бувил.
При тези думи той се разкиха и кихавицата му отекна в катедралата.
— Но кълна се в Христовото тяло! — възкликна той, когато успя да си поеме дъх. — Ами че вашите кардинали не са прелати, а лястовици! Сигурен ли сте поне, че са в Оранж?
— Сигурен… — промълви старият свещеник, възмутен от изреченото богохулство. — Можем ли да бъдем сигурни на тоя свят освен в съществуването на бога? Мисля, че в Оранж ще намерите поне италианските кардинали.
После млъкна, като че ли се уплаши, че е казал прекалено много. Явно му се искаше да излее душата си, но не смееше да им се довери.
— Е добре! Тъй да е! Да вървим в Оранж! — реши, раздразнен и уморен, Бувил. — Колко път има дотам? Пак шест левги ли? Нека да са шест! Качвайте се на конете, всички от свитата!
Щом Бувил и Гучо поеха по пътя за Оранж обаче, пак ги настигнаха и надминаха двама конници, препускащи с все сила. Този път нашите пътници не можеха да се съмняват, че тези галопиралия стават именно заради тях.
Внезапно обзет от войнствено настроение, Бувил пожела да нападнат двамата конници, но Гучо енергично се противопостави.
— Движим се много бавно, месир Юг, и никога няма да успеем да ги настигнем. Конете им са отпочинали, а нашите са уморени. И главно в никакъв случай не искам да оставяме сандъчето зад нас.
— Вярно — съгласи се Бувил, — мулето ми не го бива. Цяло се огъва под мен и на драго сърце бих го сменил.
Не се учудиха кой знае колко, когато разбраха, пристигайки в Оранж, че монсеньорите ги няма там.
Все пак Бувил кипна, когато им отговориха, че трябва да ги потърсят в Авиньон.
— Та ние вчера бяхме в Авиньон! — извика той на писаря, който благоволи да ги осведоми. — Нямаше жива душа! Ами монсеньор Дюез? Къде е монсеньор Дюез?
Писарят отвърна, че тъй като монсеньор Дюез е епископ в Авиньон, би трябвало да го търсят в неговата епархия. Излишно беше да спорят.
По злощастно съвпадение точно този ден превото на Оранж бе вън от града и служителят, който го заместваше, не бе получил никакви нареждания за настаняването на новопристигналите. Трябваше да прекарат нощта в доста мръсен и студен хан край тревясало поле с развалини тук-там, между които свиреше вятърът. Седнал срещу смазания от умора Бувил, Гучо си мислеше, че трябва да вземе в свои ръце експедицията, ако иска да се приберат някога в Париж, постигнали или не някакъв резултат.
Когато един щитоносец от свитата им сваляше седлото на едно муле, то така го ритна, че счупи крака му, и се наложи да го оставят в Оранж. Вратовете на две добичета бяха изранени, други трябваше да бъдат наново подковани. Носът на самия Бувил така течеше, че той представляваше печална гледка. На другия ден се чувствуваше страшно отпаднал и се отчая, когато видя отново стените на Авиньон, затова съвсем лесно се съгласи Гучо да поеме функциите му.
— Никога няма да посмея да се явя пред краля! — вайкаше се той. — Но как да изберем папа, питам ви, след като всичко, което носи расо, бяга при вида ни? Никога вече няма да заседавам в кралския съвет, никога! С една-единствена мисия загубих извоюваното през целия си живот.
Тревожеше се за дреболии. Дали бе добре опакован портретът на принцеса Клеманс и дали не се бе повредил при пътуването?
— Оставете всичко на мен, месир Юг — каза му убедително Гучо. — Най-напред трябва да ви настаня някъде на топло. Според мен това не търпи отлагане.
Отиде да потърси коменданта на града и така възприе тона, с който Бувил трябваше да говори още в самото начало, така гръмко провъзгласи с италианския си акцент титлите на шефа си и званията, които сам си приписа, толкова естествено изложи исканията си, че само след час изпразниха една къща и му я предоставиха. Гучо настани всички там, като сложи Бувил в добре затоплено легло. А когато шишкото, който лицемерно се извиняваше с простудата си, за да не взима повече каквито и да било решения, се пъхна под завивките, той му каза:
— Подушвам, че ни готвят клопка и това хич не ми харесва. Затова ми се ще златото ни да бъде на сигурно място. Тук има един представител на Барди. Ще му поверя парите. След това ще бъда по-свободен да издиря проклетите ви кардинали.
— Моите кардинали, моите! — измърмори Бувил. — Съвсем не са мои и на мен самия ми е още по-неприятно за номерата, които ми погаждат. Но нека поговорим за това след като си дремна малко, ако нямате нищо против, защото цял треперя от треска. Сигурен ли сте поне напълно във вашия банкер? Можем ли да му се доверим?