— Гучо, момчето ми, вие ме спасявате и винаги ще ви бъда благодарен — възкликна Бувил и ведно с надеждата и силите му като че ли се повъзвърнаха.
И така, на следващата сутрин Бувил, придружен от Гучо, синьор Бокачо и четирима щитоносци, отиде в местността Понте. Гъста мъгла беше паднала. Тя заличаваше очертанията и приглушаваше звуците, а мястото беше възможно най-безлюдно.
Най-сетне от мъглата изскочиха няколко ездачи и сред тях млад мъж на бяло муле. Той чевръсто слезе от мулето. Носеше тъмна пелерина, под която се отгатваха червените му дрехи, а на главата бе нахлупил кожена шапка. Пристъпи с бързи, почти скокливи крачки по заледената трева и едва тогава видяха, че това е самият кардинал Дюез и че негово юношество е на седемдесет години. Единствено лицето му с хлътнали бузи и слепоочия, с побелели вежди върху съсухрената кожа издаваше възрастта му. Но очите му бяха запазили зорката младежка живост.
Бувил също се запъти към него и те се срещнаха до нисък зид. Загледаха се, и двамата озадачени от външния си вид. Бувил с вродената си почит към църквата очакваше да види величествен, малко мазен прелат, а не този подскачащ в мъглата немирник. Папският кардинал, който си въобразяваше, че изпращат при него воин от рода на Ногаре или Бертран дьо Гот, разглеждаше шишкото, увит в шалове като луковица, секнещ се шумно.
Пръв заговори кардиналът. Гласът му не можеше да не изненада всеки, който го чуеше за пръв път. Приглушен като погребален барабан и в същото време енергичен, забързан и задавен, този глас сякаш не излизаше от него, а от някой друг, застанал наблизо, когото човек неволно търсеше с очи.
— И така, месир дьо Бувил, вие идвате от името на крал Роберто Неаполски, който ми оказва чест с християнското си доверие. Неаполският крал… неаполският крал — повтори той. — Отлично. Но в същото време вие сте пратеник на френския крал. Бяхте главен шамбелан на крал Филип, който твърде не ме обичаше… не зная защо, тъй като действувах в духа на неговата политика на Виенския консил за унищожаване на тамплиерите.
Бувил разбра, че разговорът ще вземе чисто политическа насока и се почувствува в небрано лозе, също както ако искаха мнението му в кралския съвет. Благослови мислено паметта си, че му достави един аргумент за отговор.
— Струва ми се, монсеньор, че бяхте против осъждането на папа Бонифаций като еретик и крал Филип не бе забравил това.
— Наистина, месир, тогава поискаха премного от мен. Кралете не съзнават онова, което искат. Когато си член на колегиума, от който се избират папите, не ти е приятно да създаваш подобни прецеденти. Когато някой крал се качва на престола, съвсем не заявява високо, че баща му е бил предател, прелюбодеец и разсипник, макар често да е така. Папа Бонифаций умря, след като бе загубил разсъдъка си. Всички знаем това. В такова състояние отказа светото причастие и изрече страшни богохулства. Но той полудя, защото му удариха плесница на самия му престол. Какво щеше да спечели Църквата, ако изложеше на показ този срам? А колкото до вулите, които папа Бонифаций беше издал, преди да обезумее, единствената им еретичност бе, че не бяха по вкуса на френския монарх. Ала все пак в тази област преценката принадлежи на папата, а не на краля. И Климент V, многоуважаваният ми благодетел… знаете, че на него дължа малкото, което съм… беше на това мнение. Монсеньор дьо Марини също не ме обича твърде. Той направи всичко възможно да провали кандидатурата ми, от както Светият престол е свободен. Затова именно не ми е ясно защо искате да се срещнете с мен? Все още ли Марини е така могъщ във Франция или само се преструва на всесилен? Говори се, че вече не управлявал, но все още всички му се подчиняват.
Странен човек беше този кардинал, който си служеше с разни хитрини най-напред за да избегне кралския пратеник, после за да се срещне с него, и още в първия миг заговаряше по най-щекотливия въпрос, сякаш открай време познава събеседника си.
— Истината, монсеньор — отвърна Бувил, който не желаеше да се впуска в разговори за Марини, — е, че съм дошъл да ви предам желанието на крал Луи и на монсеньор дьо Валоа да имаме час по-скоро папа. Кардиналът повдигна белите си вежди.