Макар архиепископ на Санс, Жан дьо Марини беше най-често в Париж, главната подчинена нему епархия. Част от епископския дворец беше запазен за него. Там точно, в красива сводеста зала, миришеща силно на тамян, го изненадаха с внезапното си появяване граф дьо Валоа и Робер д’Артоа.
Архиепископът им подаде пръстени си, за да го целунат. Валоа се престори, че не е забелязал жеста му, а д’Артоа повдигна към устните си пръстите на архиепископа с такова нехайно безочие, сякаш се канеше да хвърли ръката му зад гърба си.
— Монсеньор Жан — каза Шарл дьо Валоа, — би трябвало да ни обясните защо вие и брат ви се противопоставяте така енергично на избирането на кардинал Дюез в Авиньон, че конклавът е заприличал на сонм призраци.
Жан дьо Марини пребледня леко и отвърна с най-смирен тон:
— Не разбирам упрека ви, монсеньор, нито пък мотивите ви. Не се противопоставям на ничий избор. Брат ми, сигурен съм, прави всичко, което е по силите му, в интерес на кралството и самият аз се старая да допринеса в границите на функцията ми. Но конклавът зависи от кардиналите, а не от нашите желания.
— Така ли отговаряте? Добре тогава! — възкликна монсеньор дьо Валоа. — Щом християнският свят може да мине без папа, и архиепископството би могло също да мине без архиепископ!
— Не разбирам нищо от приказките ви, монсеньор, освен че звучат като заплаха срещу един божи служител.
— Да не би случайно бог, месир архиепископе, да ви заповяда да присвоите някои имущества на тамплиерите? — подхвърли тогава д’Артоа. — И мислите ли, че кралят, който също е божи представител на земята, може да търпи на амвона в катедралата на столицата си един нечестен прелат? Познато ли ви е това?
И той подаде връчената му от Толомей разписка, която стискаше в огромния си юмрук.
— Тя е фалшива! — извика архиепископът.
— Ако е фалшива — заяви Робер, — да побързаме да докажем това, та да блесне справедливостта. Заведете процес пред кралския съд, за да се открие фалшификаторът!
— Величието на църквата няма да спечели нищо от това…
— … а пък вие ще загубите всичко, монсеньор, както ми се струва.
Архиепископът бе седнал на един стол с високо облегало. „Няма да се спрат пред нищо!“ — мислеше си той. — Преди повече от година беше извършил този измамнически акт. Печалбата бе изядена. Две хиляди ливри, които му бяха необходими… и целият му живот щеше да се провали заради тях! Сърцето му се бъхташе в гърдите и пот се стичаше под виолетовите му одежди.
— Монсеньор Жан — каза тогава Шарл дьо Валоа, — вие сте още много млад и имате хубаво бъдеще пред себе си в попрището на църквата, а и в кралството. Това, което сте допуснали… — той взе надменно пергамента от ръцете на д’Артоа — е напълно извинимо прегрешение в епоха, когато всякакъв морал се разпада. Действували сте под чуждо зловредно внушение. Ако не ви бяха заповядали да осъдите тамплиерите, нямаше да имате възможност да търгувате с техните имущества. Би било твърде жалко една грешка, в крайна сметка парична, да помрачи блясъка на вашия сан и да ви принуди да изчезнете от света. Защото ако този документ попадне пред очите на съвета на перовете, както и пред един духовен съд, колкото и да ни е неприятно, той ще ви отведе право в килията на някой манастир… Всъщност, монсеньор, вие вършите много по-тежко престъпление, като подпомагате машинациите на брат си против желанията на краля. Лично аз ви упреквам най-вече за това ваше прегрешение. И ако се съгласите да признаете тази втора ваша грешка, на драго сърце ще ви опростя първата.
— Какво искате от мен?
— Да изоставите партията на брат си, която вече не струва пукната пара, и да разкриете на крал Луи всичко, което знаете за зловредните му нареждания относно конклава.
Прелатът беше замесен от меко тесто. Подлостта го връхлиташе най-лесно в трудни часове. Обзелият го страх не му остави дори време да помисли за брат си, комуто дължеше всичко. Мислеше само за себе си. И именно липсата на колебание му позволи да запази привидно достойнство.
— Отворихте ми очите — каза той — и съм готов, монсеньор, да изкупя грешката си, както вие намерите за добре. Бих желал само да ми върнете този пергамент.
— Това е вече свършен факт — отвърна граф дьо Валоа и му предаде документа. — Достатъчно е, че аз и монсеньор д’Артоа сме го видели. Нашето свидетелствуване важи пред цялото кралство. А сега ще ни придружите до Венсен. Долу е приготвен кон за вас.
Архиепископът заповяда да му донесат наметката, бродираните ръкавици, шапката и слезе бавно и величествено по стълбата пред двамата барони.