Д’Артоа пошепна на Шарл дьо Валоа:
— Никога не съм виждал човек да пълзи така гордо!
IV
ГОРЯЩ ОТ НЕТЪРПЕНИЕ ДА ОВДОВЕЕ
На всеки крал, на всеки човек са присъщи някои развлечения, които по-добре от всичко друго разкриват дълбоките склонности на природата му. Луи X не показваше особено влечение към лова, към състезанията, хватките при фехтуване и общо взето към всички физически упражнения, при които рискуваше да бъде наранен. От детските си години обичаше играта с кожени топки — „ла пом“. Само че много-бързо се задъхваше и сгорещяваше. Любимото му развлечение беше да се нас-тани с лък в ръка в някоя затворена градина и да прострелва в полет, от много близо, птици — гугутки или гълъби, — пускани една след друга от един щитоносец, кой-то ги измъкваше от голяма тръстикова кошница.
Възползувайки се от станалите по-дълги дни, той се бе отдал на това жестоко забавление в малкия двор на Венсен, подобен на манастирска градинка, когато чичо му и братовчед му доведоха късно следобеда архиепископа.
Зелената нискоокосена трева на двора беше замърсена с пера и кръв. Един гълъб, закован за крилото към дървен стълб от околовръстната галерия, продължаваше да се бъхта и писука. Други, ударени по-сполучливо, лежаха пръснати тук-там с вкочанясали сгърчени крачка. Вироглавия надаваше радостен вик всеки път, когато стрелата му пронижеше някоя птичка.
— Друга! — викваше тутакси той на щитоносеца.
Ако стрелата пропуснеше целта си и се удареше в някоя стена, Луи упрекваше щитоносеца, че е пуснал гълъба в неподходящ момент или не оттам, откъдето е трябвало.
— Господарю и племеннико — каза Шарл дьо Валоа, — струва ми се, че днес сте по-сръчен от когато и да било. Но ако благоволите да преустановите за малко подвизите си, ще ви занимая със сериозните въпроси, за които ви споменах.
— Какво? Какво има пак? — попита нетърпеливо Вироглавия.
Челото му беше влажно, а скулите червени. Забеляза архиепископа и направи знак на щитоносеца да се отдалечи.
— И така, монсеньор, вярно ли е, че вие ми пречите да имам папа? — обърна се той към прелата.
— Уви, господарю — отвърна Жан дьо Марини, — идвам да ви разкрия някои неща, които смятах, че се вършат по ваша заповед и с голямо огорчение узнавам, че били противни на волята ви.
След тия думи, възможно най-искрено и дори леко патетично, той докладва на краля за маневрите на Ангьоран с оглед забавянето на конклава и провалянето на всяка кандидатура, както на Дюез, така и на някой римски кардинал.
— Колкото и да ми е тежко, Ваше Величество, че съм принуден да разоблича грозните деяния на брат си — завърши той, — още по-тежко ми е да видя, че дейността му е насочена против благото на кралството и на църквата и че той изменя едновременно и на господаря тук долу, и на господаря горе на небето. Не го считам вече за член на семейството ми, защото когато човек се е отдал на моето поприще, истинското му семейство са бог и кралят.
„Още малко и този обесник ще ни разплаче от умиление! — помисли си Робер д’Артоа. — Наистина умее да си служи с езика си, мошеникът!“
Един забравен гълъб бе кацнал на стряхата на галерията. Вироглавия изпрати една стрела, която прониза птицата и размести керемидите.
После той внезапно се разсърди и кресна:
— Каква полза за мен от всичко това, което ми дрънкате? Избрали сте момент да разобличите злото, след като вече е извършено! Махайте се от очите ми, месир архиепископе, защото ще се разгневя!
Робер д’Артоа повлече архиепископа, чиято мисия беше вече приключена. Валоа остана сам с краля.
— Добре се наредих — продължаваше да се вайка той. — Ангьоран ме е излъгал, така да е! А вие тържествувате. Но какво печеля аз, че вие тържествувате? Вече сме средата на април. Лятото наближава. Спомняте ли си, чичо, условията на Мария Унгарска? „Преди лятото.“ За два месеца ще ми изберете ли папа?
— Честно казано, племеннико, не ми се струва вече възможно.
— Тогава нямате никакво основание да ми се перчите и надувате.
— Много пъти ви съветвах от зимата насам да изгоните Марини.
— Но щом това не е станало — изрева Вироглавия, — не е ли все пак по-добре да използваме него? Ей сега ще го извикам, ще му се скарам, ще го заплаша! Ще не ще, ще се подчини накрая!
Не по-малко упорит, отколкото вбесен, Вироглавия се връщаше все на Марини, като на единствена възможност. Той крачеше наслуки из двора, със залепнали по обувките му бели пера.
Всъщност всеки така добре бе провеждал собствената си игра — кралят, Марини, Валоа, д’Артоа, Толомей, кардиналите и дори Неаполската кралица, — че всички се оказаха в пълна безизходица, упреквайки се взаимно, без да могат да направят нито крачка напред. Валоа си даваше сметка за това, както и за това, че ако иска да запази преднина, трябва на всяка цена да изнамери средство да се излезе от затрудненото положение. И то да го намери бързо!…