— Ах, наистина, племеннико! — възкликна той. — Като си помисля само, че на два пъти овдовях в живота си, като загубих при това две образцови съпруги, мисля си, че действително е много жалко, че това не може да ви се случи с една безсрамна жена.
— Естествено, естествено… — каза Луи, — ако тази мизерница пукнеше…
Внезапно той се спря, погледна Валоа и разбра, че думите му не означаваха празно остроумничене или оплакване от несправедливостта на съдбата.
— Зимата беше студена, затворите са нездравословни за жените — поде Шарл дьо Валоа, — а и Марини отдавна не ни е уведомявал за състоянието на Маргьорит. Учудвам се, че е могла да устои на режима, на който е подложена… Може би Марини… такъв номер много му подхожда… скрива от вас, че тя скоро ще умре. Би трябвало да се отиде там…
И двамата оцениха тишината, която ги обкръжаваше. Между двама принцове е толкова важно да се разбират тъй добре, че думите да не са необходими…
— Вие ме уверихте, племеннико — каза само Валоа след известно време, — че ще ми предоставите Марини в деня, когато имаме папа.
— Бих могъл също така да ви го предоставя в деня, когато остана вдовец — отвърна Вироглавия, снишавайки глас.
Валоа поглади с отрупаните си с пръстени ръце пълните си бузи с червени жилки.
— Би трябвало най-напред да ми предоставите Марини, защото той командува всички крепости и не позволява да се влиза в замъка Гаяр.
— Така да бъде — каза Луи X. — Вдигам ръка от него. Можете да кажете на канцлера ви да ми представи за подпис всички заповеди, които сметнете за уместни.
Същия ден след вечеря Ангьоран дьо Марини, затворен в кабинета си, пишеше докладната записка, която бе решил да отправи към краля, за да поиска, съгласно новите разпореждания, разрешение да „хвърли ръкавицата“. Всъщност щеше да извика граф дьо Валоа на двубой и по този начин пръв поиска да бъдат приложени прословутите „харти на благородниците“, срещу които толкова се бе борил. Точно в този момент му съобщиха за пристигането на Юг дьо Бувил. Той го прие веднага. Бившият главен шамбелан на Филип Хубави беше мрачен и изглеждаше разкъсван от противоречиви чувства.
— Дойдох да те предупредя, Ангьоран — каза той, гледайки в килима. — Не оставай тази нощ у вас, защото искат да те арестуват. Узнах това.
— Да ме арестуват? Напразни закани! Няма да посмеят! — отвърна Марини. — Пък и кой би дошъл да ме задържи? Ален дьо Парей? Ален никога не би приел да изпълни подобна заповед. Той би бранил по-скоро със стрелците си двореца ми, ако бъда обсаден!…
— Грешиш, като не ми вярваш, Ангьоран. Не беше прав и в машинациите си през последните месеци, уверявам те. Когато някой заема пост като нашите, работи ли срещу краля, какъвто и да е той, работи всъщност против себе си. И аз в момента върша нещо против краля поради приятелството си към теб и защото бих желал да те спася.
Дебеланкото се чувствуваше наистина нещастен. Лоялен служител на владетеля, верен приятел, добросъвестен сановник, тачещ божиите заповеди и законите на кралството, той бе движен от еднакво честни пориви, станали внезапно непримирими.
— Ангьоран, научих това от монсеньор дьо Поатие, който в момента е единственият, последният ти поддръжник. Монсеньор дьо Поатие би желал да те отдалечи от бароните. Той посъветва брат си да те изпрати като заповедник в някоя далечна област, например в Кипър.
— Кипър! — извика Марини… — Да се оставя да ме заточат на остров на другия край на морето, след като съм управлявал френското кралство? Там ли искат да ме заточат? Или ще продължа да се разхождам като господар в Париж, или ще умра в него.
Бувил печално поклати посивялата си глава.
— Повярвай ми, не преспивай тази нощ у вас — повтори той. — И ако считаш дома ми за сигурно убежище… Постъпи съгласно волята си. Аз те предупредих.
Щом Бувил излезе, Ангьоран отиде в покоите на жена си и балдъзата си дам Шантьолу, за да ги постави в течение за опасността. Чувствуваше нужда да говори и да бъде между близките си. Двете жени бяха на мнение, че незабавно трябва да замине за някоя от земите им близо до нормандската граница и оттам, ако има опасност, да потърси убежище при крал Едуард.
Но Ангьоран се разгневи.
— Нима съм обкръжен само от жени и от скопени мъже!
И той си легна, както всяка друга вечер. Погали любимото си куче, накара камериера си да го разсъблече и му заповяда да смъкне топуза на стенния часовник, купен много скъпо, какъвто нямаше дори в много благороднически дворци. Припомни си мислено последните изречения от докладната си бележка до краля и ги записа. Доближи се до прозореца, дръпна завесата и се загледа в покривите на притихналия в тъмнината град. Уличните сержанти минаха по улица Фосе-Сен-Жермен, повтаряйки на всеки двадесет крачки машиналния си призив: