— Минава охраната… Полунощ е… Спете спокойно!…
Както винаги, бяха закъснели с четвърт час според часовника му…
Призори Ангьоран бе събуден от силно тропане на ботуши в двора и от удряне по вратите. Един обезумял от страх щитоносец дойде да го предупреди, че долу са дошли стрелци. Той заповяда да му донесат дрехите, облече се набързо и се сблъска в преддверието с жена си и сина си, които идваха разстроени при него.
— Вие бяхте права, Алипс — каза той на жена си, целувайки я по челото, — не се вслушах достатъчно в съветите ви. Заминете още днес с Луи.
— Бих тръгнала с вас, Ангьоран. Но сега не бих могла да бъда далеч от мястото, където ще ви подложат на страдания.
— Кралят е мой кръстник! — възкликна Луи. — Ще изтичам веднага във Венсен…
— Кръстникът ти има мозък на пиле и короната едва се държи на главата му — отвърна гневно Марини.
После, тъй като в преддверието беше тъмно, извика на лакеите:
— Хей! Дайте свещи насам! Елате да ми светите!
И когато лакеите се подчиниха на заповедта му, той слезе царствено между свещниците.
Дворът беше претъпкан със стрелци. В сивия утринен здрач пред вратата се открояваше нечий висок силует в ризница.
— Как прие, Парей?… Как се осмели? — възкликна Марини, вдигайки ръце.
— Аз не съм Ален дьо Парей. Той вече не командува стрелците — отговори офицерът.
Той се дръпна, за да направи път на един мъж в духовнически дрехи — канцлерът Етиен дьо Морне. Също както Ногаре осем години преди това бе дошъл лично да арестува великия магистър на тамплиерите, така и Морне идваше днес да задържи лично бившия ректор на кралството.
— Месир Ангьоран — каза той, — моля ви да ме последвате в Лувъра. Имам заповед да ви затворя там.
В същия час всички изтъкнати легисти буржоа на покойния крал — Раул дьо Прел, Мишел дьо Бурдьоне, Гийом Дюбоа, Жофроа дьо Бриансон, Никол дьо Локтие, Пиер д’Оржьомон — бяха арестувани в домовете си и отведени в различни затвори, а един отред стрелци бяха изпратени в Шалон за Пиер дьо Латий, приятеля от младини на Филип Хубави, когото умиращият крал така настойчиво бе искал да доведат край смъртната му постеля.
С тях сякаш цялото царуване на Железния крал влизаше в затвора.
V
УБИЙЦИТЕ В ЗАТВОРА
Когато посред нощ чу, че спускат подвижния мост на замъка Гаяр и в двора отеква тропот от много копита, най-напред Маргьорит Бургундска не сметна тези звуци за реални. Толкова дълго бе очаквала, толкова бе бленувала за този миг, откакто бе пратила писмото си до Робер д’Артоа, с което бе признала падението си и се бе отказала не само от всички свои права, но и от правата на дъщеря си в замяна на обещаното освобождение, което все не идваше!
Никой не й бе отговорил, нито Робер, нито кралят. Никакъв пратеник не се бе появил. Седмиците течаха в мълчание, по-унищожително от глада, по-изтощително от студа, по-унизително от плъпналата гад. Сега Маргьорит почти не ставаше от леглото, измъчвана от треска, за която душата имаше не по-малък дял от тялото, почти през цялото време със замъглено съзнание. Вперила широко разтворените си очи в мрака на кулата, тя с часове се вслушваше в ускорените удари на сърцето си. Тишината се изпълваше с несъществуващи шумове. В мрачевината витаеха злокобни заплахи, идващи вече не от земята, а отвъд нея. Бълнуванията през безсънните нощи разстройваха разсъдъка й… Филип д’Оне, красивият Филип, не беше напълно мъртъв, той вървеше със счупени нозе и кървящи вътрешности край нея. Тя протягаше ръка, но не можеше да го досегне. И все пак той я увличаше по пътя, който води от земята към небето, без да усещат земята, без никога да стигнат небето. И това жестоко пътуване щеше да продължи до веки веков, чак до Второто пришествие. Дали именно то не бе чистилището?…
— Бланш! — извика тя. — Бланш, идат!
Защото наистина в долния етаж на кулата щракнаха катинарите и резетата, вратата изскърца. Многобройни стъпки отекнаха по каменните стъпала.
— Бланш, чуваш ли?
Но отслабналият глас на Маргьорит бе заглушен от дебелата врата, която нощем делеше двете килии, и не стигна до горния етаж.
Светлината само на една свещ заслепи кралицата затворничка. Мъже се бяха струпали под сводестата врата Маргьорит не можа да ги преброи. Тя различаваше само исполина с червен плащ, светли очи и сребърен кинжал, който пристъпваше към нея.