— Робер — прошепна тя. — Ето ви най-сетне, Робер.
Един войник носеше стол зад влезлия и го сложи до леглото.
— Е, какво, братовчедке — каза той, сядайки. — Здравето ви като че ли не е блестящо, както ми казаха и както сам виждам. Какво ви боли?
— Боли ме всичко — каза Маргьорит. — Не зная вече дали изобщо живея.
— Крайно време беше да дойда. Скоро всичко ще свърши. Вашите врагове са повалени. В състояние ли сте да пишете?
— Не зная.
Д’Артоа накара да доближат свещта и разгледа по-внимателно изпитото, изсъхнало лице, изтънелите устни, неестествено лъскавите, потънали в орбитите, черни очи, полепналите от пот коси по издутото чело.
— Ще можете поне да продиктувате писмото, което кралят очаква. Капелане! — извика той и щракна с пръсти.
Бяла, смачкана и цялата на петна роба и жълтеникаво теме изплуваха от полумрака.
— Произнесоха ли вече анулирането? — попита Маргьорит.
— Но как, братовчедке, щом вие отказахте да признаете онова, което искаха от вас?
— Не съм отказала. Приех. Всичко приех… Не зная вече. Нищо не разбирам.
— Донесете стомна вино, за да се подкрепи — извика Робер, без да се обръща.
В стаята и по стълбата се чуха отдалечаващи се стъпки.
— Опитайте се да се съсредоточите, братовчедке — поде д’Артоа. — Сега поне трябва да приемете това, — което ще ви посъветвам.
— Но аз ви писах, Робер! Изпратих ви едно писмо, за да го предадете на Луи и в него признах… всичко, което вие желаехте… че дъщеря ми не е от него…
Стените, лицата сякаш се клатеха около нея.
— Кога? — попита Робер.
— Но отдавна… преди седмици, струва ми се, два месеца и оттогава все чакам да бъда освободена…
— Кому поверихте писмото си?
— Но… на Берсюме.
И изведнъж Маргьорит си помисли, обезумяла от уплаха: „Писах ли наистина? Ужасно е, но вече сама не зная… Не зная вече нищо.“
— Попитайте Бланш — прошепна тя.
Около нея настана страшна врява. Робер д’Артоа скочи и разтърси някого за яката, като крещеше така силно, че Маргьорит с мъка разбираше думите му.
— Но, да, монсеньор, лично аз… го занесох… — отговори уплашено Берсюме.
— Къде го предаде? Кому?
— Пуснете ме, монсеньор! Пуснете му! Ще ме удушите!… На монсеньор Марини. Подчиних се на получените нареждания.
Комендантът на крепостта не можа да избегне юмрука право в лицето, истински удар с боздуган, под който простена и залитна.
— Нима аз се наричам Марини? — крещеше д’Артоа. — Когато те натоварват с писмо до мен, другиму ли трябва да го дадеш?
— Но той ме увери, монсеньор…
— Млъкни, животно! След малко ще ти видя сметката. И щом си толкова верен на Марини, ще те пратя да му правиш компания в килията му в Лувъра!
После се обърна към Маргьорит:
— Изобщо не съм получил писмото ви, братовчедке. Марини го е задържал за себе си.
— А, така ли! — каза тя.
Чувствуваше се почти успокоена. Поне придобиваше увереността, че наистина е писала.
В този миг влезе Лален с исканата стомна вино. Робер д’Артоа седна отново и загледа как Маргьорит пие.
„Защо ли не взех отрова! — каза си той. — Това би било най-лесното средство. Колко съм глупав, не се сетих… Значи тя била приела, а ние не знаехме нищо. Да, много нелепо наистина. Но сега е премного късно, за да се промени каквото и да било. Пък и в състоянието, в което я виждам, едва ли й остава да живее още дълго.“
След като бе излял гнева си на Берсюме, той се почувствува чужд на цялата тази история и едва ли не печален. Седеше, грамаден, с ръце на хълбоците, обкръжен от въоръжени до зъби мъже пред този одър, върху който лежеше една омаломощена жена. А колко бе мразил Маргьорит, когато тя бе Наварска кралица и я очакваше в перспектива френският трон! Какво не бе скроил, за да я погуби, колко много интриги, пътувания, съюзил бе английския и френския двор срещу нея! Дори през същата зима, колкото и могъщ барон да бе самият той, колкото и жалка затворница да беше тя, с какво удоволствие би я смазал, когато му противопостави отказа си! Сега тържеството му го отвеждаше по-далеч, отколкото бе желал. Не изпитваше съжаление, но някакво безразличие и погнуса, горчива умора. Толкова средства, мобилизирани срещу едно измършавяло и болно тяло, срещу едно беззащитно съзнание! Омразата у Робер бе угаснала внезапно, защото не срещаше вече съпротива, съответствуваща на силата му.
Той дори съжаляваше, да, най-искрено, че писмото й не бе получено и си даваше сметка колко абсурдни са ходовете на съдбата. Без тъпото престараване на това магаре Берсюме крал Луи X щеше вече да може да се прежени, Маргьорит щеше да бъде настанена в някой тих манастир, а Марини вероятно още щеше да бъде свободен. Ако не и на власт. Никой нямаше да бъде принуден на крайни решения и самият той, Робер д’Артоа, нямаше да е тук, натоварен да екзекутира една умираща.