„Необходимо е да овдовее, но тайната трябва да остане в кръга на семейството“ — му беше поръчал Шарл дьо Валоа.
И Робер бе приел мисията, първо защото тя щеше да му даде известна власт занапред и над Валоа, и над краля. За подобни услуги човек винаги е длъжник… Пък и съдбата, ако поразмислиш малко, е абсурдна само привидно. Всеки с действията си, продиктувани му от собствената му природа, бе допринесъл нещата да не се развият иначе. „Та нали именно аз започнах лани тази история в Уестминстър? На мен тогава се пада и да я приключа. Но щях ли да я започвам, ако Марини, в желанието си да уреди женитбите с бургундските принцеси, не ме бе лишил от графството Артоа в полза на леля ми Мао? А Марини сега зъзне в Лувъра.“ Съдбата се показваше логична.
Робер осъзна, че всички в стаята го гледат: Маргьорит от одъра си, Берсюме, триещ брадичката си, Лален, взел отново стомната, слугата Лорме, облегнат на стената в полумрака, капеланът, притиснал до шкембето си дъсчица за писане. Всички бяха смаяни, гледайки го потънал в размисъл.
Гигантът се опомни.
— Сама виждате, братовчедке, какъв враг ви е Марини, както и на всички нас. Това открадното писмо ни дава още едно доказателство. Ако не бе Марини, бас държа, че никога нямаше да бъдете нито обвинена, нито съдена, нито подложена на такова наказание. Този измамник се чудеше как да ви навреди, както и на краля и кралството. Но днес той е задържан и съм дошъл да чуя оплакванията ви срещу него, за да ускоря както кралското правосъдие, така и вашето помилване.
— Какво трябва да заявя? — попита Маргьорит.
Изпитото вино още повече бе ускорило пулса й. Тя дишаше на пресекулки, притиснала с ръце гърдите си.
— Ще диктувам вместо вас на капелана — предложи Робер.
Доминиканецът в немилост седна на земята с дъсчицата за писане върху коленете. Сложената до него свещ осветяваше изотдолу лицата и на тримата.
Робер извади от чантата на пояса си сгънат лист с предварително написан текст, който прочете на капелана.
— „Господарю и съпруже, умирам, сломена от мъка и болест. Умолявам ви да ми простите, защото ако не го сторите бързо…“
— Момент, монсеньор, не смогвам да ви следя. Аз не пиша като вашите клеркове в Париж…
— „… защото, ако не го сторите бързо, чувствувам, че ми остава малко да живея и душата ми ще ме напусне. Всичко е по вина на месир дьо Марини, който искаше да ме очерни в очите ви и в очите на покойния крал чрез донос, в чиято невярност се заклевам, и чрез отвратителния режим, на който ме подложи, ме сведе…“
— Монсеньор, моля ви се… спрете за миг.
Капеланът потърси стъргалката си, за да изглади една грапавина на пергамента.
Робер изчака малко, преди да продиктува края:
— …сведе до сегашното ми окаяно положение. Още веднъж ви моля да ме избавите и ви уверявам, че никога не съм преставала да бъда ваша покорна съпруга по божия воля.
Маргьорит се надигна от одъра си. Не разбираше ни що от невероятното противоречие — сега пък искаха да се обяви за невинна!
— Но в такъв случай, братовчеде, всички ония признания, които искахте от мен?
— Не са вече необходими, братовчедке — отвърна Робер. — Писмото, което ще подпишете, замества всичко друго. Защото засега за Шарл дьо Валоа бе най-важно да събере възможно повече доказателства — верни или неверни-против Ангьоран. А за това си го биваше. То предлагаше и предимството да измие поне привидно позорното петно от краля и главно — в него самата кралица съобщаваше, че я грози опасност от близка смърт. Не може да се отрече, че Валоа и д’Артоа бяха хора с въображение!
— Ами Бланш? Какво ще стане с нея? Помислихте ли за Бланш?
— Не се грижете — отвърна Робер. — Ще направим всичко за нея.
Маргьорит драсна името си в долния край на пергамента.
Тогава Робер д’Артоа стана и се наведе над нея. Присъствуващите се бяха отдръпнали в дъното на стаята. Исполинът сложи ръка на рамото на Маргьорит.
— Сбогом, братовчедке — каза той. — Сбогом. Пожелавам ви да спите спокойно тази нощ.
— Робер — попита го тихичко тя, извръщайки назад глава, за да срещне погледа му, — когато дойдохте миналия път и искахте да ме имате, наистина ли ме желаехте?
Никой човек не е напълно безсърдечен. В този момент Робер д’Артоа изрече малкото милосърдни думи, излезли някога от устните му: