— Да, хубава братовчедке, много ви обичах!
Той почувствува, че тя се отпуска под ръката му, успокоена, едва ли не щастлива. Да бъде обичана, да бъде желана бе истинският смисъл в живота на тази кралица, много повече от всяка корона.
Тя видя, че братовчед й се отдалечава от нея ведно със светлината… Стори й се нереален, толкова бе висок, и й напомни в полутъмната килия непобедимите герои от далечните легенди.
Бялата роба на доминиканеца, вълчият калпак на Берсюме изчезнаха. Робер тикаше хората пред себе си. Спря се за миг на прага, като че ли се колебаеше и искаше да каже още нещо. После вратата се затвори, мракът стана пълен и Маргьорит, смаяна, не чу обичайното изщракване на резетата.
Значи не я заключваха вече и пропущането на този обичаен жест за пръв път след триста и петдесет дни й се стори обещание за освобождение.
Утре щяха да й разрешат да слезе и да се разходи на воля из замъка Гаяр. А после, много скоро, щяха да я вземат с носилка и да я отведат при дърветата и хората… „Ще мога ли да се държа на краката си? Ще имам ли сили? О, да! Силите ми ще се възвърнат!“
Челото й, шията, ръцете пламтяха. Но тя ще оздравее, знаеше, че ще оздравее. Знаеше също, че няма да може да заспи през остатъка от нощта. Но надеждата щеше да й бъде другарка до идването на зората!
Внезапно тя долови съвсем малък шум, не дори шум, по-скоро леко трепване в тишината от нечий сдържан дъх. В килията имаше някой.
— Бланш! — извика тя. — Ти ли си?
Може би бяха отключили и вратата към горния етаж. Не, не й се бе сторило, че се отваря. Пък и защо братовчедка й би се приближила толкова предпазливо? Освен ако… Освен ако внезапно не е полудяла…
— Бланш! — извика повторно Маргьорит с тревожен глас.
Отново настъпи тишина и Маргьорит си помисли за миг, че поради високата температура си въобразява, че има някой. Но в следния миг пак чу сдържаното дишане, вече по-близо, и леко дращене по пода като от нокти на куче. Може би наистина бе куче, кучето на Берсюме влязло след господаря си и забравено вътре. Или пък плъховете… плъховете с човешкото ситнене на стъпките си, с пробягванията, със странните си заговори и зае-тост нощем с тайнствени задачи. На няколко пъти в кулата се бяха появявали плъхове и Берсюме бе довеждал кучето си да ги изтребва. Но дишането на плъховете не се чува.
Тя рязко се изправи в постелята си с обезумяло от страх сърце. Някакъв метален предмет — оръжие или то-ка на колан, звънна в каменната стена. С отчаяно разтворени очи, Маргьорит се взираше в гъстия мрак.
— Кой е тук? — попита тя.
Отново настъпи тишина. Но вече знаеше, че не е сама И напразно сдържаше дъха си. Тревога, каквато никога досега не бе изпитвала, я задуши. Щеше да умре след няколко мига. Беше непоносимо уверена в това и ужасът, който я терзаеше в очакване на недопустимото, с удвояваше от ужаса, че не знае как точно ще умре, коя част от тялото й ще бъде сразена и чие е невидимото присъствие, което се примъква към нея покрай стената.
Някаква кръгла форма, малко по черна от нощта се блъсна изведнъж в леглото. Маргьорит нададе такъв вой, че Бланш Бургундска на горния етаж го чу през камъните и никога вече не го забрави. Викът рязко секна.
Две ръце метнаха чаршафа върху устата на Маргьорит и го увиха около шията й. С глава, опряна до масивна гръд, размахала ръце във въздуха и бореща се с цялото си тяло да се освободи, Маргьорит хъркаше задавено. Чаршафът около шията й се затягаше като на-шийник от разтопено олово. В слепоочията й забиха огромни бронзови камбани. Но убиецът владееше хватка, присъща само нему. Въжето на камбаните мигом се скъса и Маргьорит потъна в тъмната бездна, където няма стени, нито дъно.
В двора на замъка Гаяр Робер д’Артоа убиваше времето, пиейки канче вино с щитоносците си. След няколко минути до него се доближи Лорме и се престори, че затяга каишите на коня му. Факлите бяха угасени. Скоро щеше да съмне. Мъже и коне плуваха в сивкава мъгла.
— Свършено, монсеньор — прошепна Лорме.
— Никакви следи? — попита Робер с нисък глас.
— Предполагам, монсеньор. Лицето няма да посинее, счупих шийните прешлени. И оправих леглото.
— Не ти е било много лесно.
— Нали знаете, че съм като кукумявките, монсеньор: виждам в нощта. Д’Артоа се метна на седлото и извика Берсюме.
— Заварих госпожа Маргьорит в много лошо състояние. Много се опасявам, предвид състоянието й, че ще изкара тая седмица. Ако случайно умре, ето заповедите ми: препускаш за Париж, и то само в галоп, и се представяш право при монсеньор дьо Валоа, при никого другиго. При монсеньор дьо Валоа, нали ме разбра? Постарай се този път да не сбъркаш адреса и гледай да си държиш езика! Не забравяй, че твоят Марини е в затвора и можеш да попаднеш и ти в партидата, която се готви за кралските бесилки.