Зората се показваше вече зад гората на Андьоли и сивкаворозовият хоризонт леко светлееше. Долу рекичката проблясваше едва-едва.
Слизайки от стръмнината, Робер д’Артоа усещаше подскачането на коня, чиито топли хълбоци трепкаха под ботушите му. Той пое дълбоко сутрешния въздух.
— Хубаво е все пак да си жив — измърмори полугласно.
— Да, монсеньор, хубаво е — отвърна Лорме. — Днес сигурно ще имаме прекрасен слънчев ден.
VI
ПЪТЯТ КЪМ МОНФОКОН
Макар че отдушникът беше тесен, Ангьоран можеше да види между дебелите, взидани на кръст пречки модрото небе, на което блестяха априлските звезди.
Не му се спеше. Вслушваше се в редките нощни шумове на Париж — провикването на нощната стража, трополенето на селски каруци, откарващи зеленчуци в халите… От две седмици насам той бе възненавидял, както се ненавижда жив човек, този град, а сам бе разширил улиците му, бе разхубавил сградите, бе успокоил смутовете на този нервен град, в който всеки миг се долавяше пулсът на кралството, град, който цели шестнадесет години бе средище на мислите и грижите му.
Лошото му чувство се бе породило точно онази сутрин, когато Шарл дьо Валоа, опасявайки се да не би Марини да намери съучастници в Лувъра, бе решил да го премести в затвора Тампъл. Марини бе прекосил една част от столицата на кон, обкръжен от стрелци, и си бе дал сметка, че жителите — от толкова години той бе виждал само наведените им глави — го мразят. Оскърбленията, сипещи се при минаването му, изблиците на радост по улиците, заканително вдигнатите юмруци, подигравките, смеховете, заплахите със смърт, бяха за бившия ректор по-мъчително сгромолясване от самото му арестуване.
Човек, който дълго е управлявал хората, стараейки се да работи за общото благо, и който ясно съзнава колко много му е коствала тази задача, изпитва безкрайно голямо огорчение, когато внезапно забележи, че никога не е бил нито обичан, нито разбран, и започва да се пита дали правилно е живял живота си.
„Имах наистина всички почести, но не и щастие, защото никога нямах чувството, че съм завършил напълно делото си. Заслужаваше ли си толкова да се мъча за хора, които така дълбоко са ме мразели?“
И онова, което последва, беше също така ужасно. Върнаха го във Венсен, но този път не за да заседава ведно с висшите сановници, а за да се яви пред съд от барони и прелати и да изслуша духовника Жан д’Аниер, който в качеството си на прокурор прочете обвинителния акт.
— Non nobus, Domine, non nobis, sed nomini tuo…25 — възкликна Жан д’Аниер в началото.
От божие име той изреждаше четиридесет и едно обвинения срещу Марини: обсебване на държавни пари, измяна, злоупотреба, тайни връзки с враговете на кралството, все обвинения, основани на странни показания. Марини бе упрекнат, че до сълзи огорчил крал Филип Хубави, че изиграл монсеньор дьо Валоа при оценката на имението Гайфонтен, че го били видели да разговаря насаме сред някаква нива с Луи дьо Невер, син на Фландърския граф…
Ангьоран поиска думата. Отказаха да му я дадат. По зова се на правото си да извика на дуел, отказаха му. Обявиха го виновен, без да го оставят да се защити, сякаш съдеха мъртвец.
А между членовете на съда беше и Жан дьо Марини. Ангьоран много лесно можеше да си представи каква сделка бе сключил брат му, за да запази архиепископския сан, който сам той му бе издействувал. През целия този процес без разисквания Ангьоран търсеше погледа на по-младия си брат, но срещна само безизразно лице, извърнати очи и красиви ръце, бавно гладещи панделката на окачения на гърдите кръст.
— Няма ли да ме погледнеш, Юда? Няма ли да ме погледнеш, Каин? — мърмореше полугласно Ангьоран.
Щом дори брат му се нареждаше с такъв цинизъм сред обвинителите му, можеше ли да очаква от някого най-малък порив на честност или признателност?
Сред съдиите не заседаваха нито граф дьо Поатие, нито граф д’Еврьо: само с отсъствието можеха да изразят неодобрението си на тази пародия на правосъдие.
Дюдюканията на тълпата пак съпроводиха Марини при връщането му от Венсен в Тампъл, където този път го затвориха с окови на краката в същата килия, където бе живял Жак дьо Моле. Веригата му бе занитена на същата халка, където някога бяха закрепяли веригата на великия инквизитор и по мухлясалата стена още личаха резките, издълбани от стария рицар, за да отбелязва изтеклите дни.
„Седем години! Ние го осъдихме да прекара тук седем години, за да го пратим после на кладата! А аз съм затворен само от една седмица и вече разбирам всичко, което е изстрадал.“