И когато стигна до това откритие, Ангьоран дьо Марини престана да мрази когото и да било и да смята някого другиго отговорен за съдбата си. Това бе неговото дълбоко разкаяние, много по-ценно, отколкото заучените молитви. Той се чувствуваше напълно умиротворен и сякаш сдобрен с бога, за да приеме земният му път да завърши така.
Остана все така спокоен чак докато се зазори, все с усещането, че е още на онзи светъл праг, където бе стигнал в съзерцанието си.
Към шест часа сутринта долови през стените някакъв шум. Когато превото на Париж, заповедникът на Шатле и прокурорът влязоха, Марини се изправи бавно и зачака да свалят оковите му. Взе пурпурния плащ, който носеше в деня на арестуването си и се наметна с него. Усещаше странна сила и си повтаряше постоянно истината, блеснала пред него: „Всяка несправедлива постъпка, дори ако е извършена в името на справедлива кауза…“
— Къде ме водите? — попита той.
— В Монфокон, месир.
— Много добре е така. Аз заповядах да реконструират бесилката, така че ще приключа живота си на съоръжение, построено от мен.
Напусна Шатле в каруца, теглена от четири коня, като пред, зад и около нея яздеха няколко дружини стрелци и сержанти от градската охрана. „Когато управлявах кралството, вземах само трима сержанти за ескорт. А сега ме придружават триста, за да ме отведат към смъртта…“
Прав в колата, Марини отвръщаше на крясъците на тълпата:
— Добри хора, молете се за мен.
Шествието спря на края на улица Сен-Дьони пред манастира „Фий-Дийо“. Поканиха Марини да слезе и го заведоха в двора, в подножието на голямо дървено разпятие, издигнато под балдахин. „Вярно, така се прави, само че не съм присъствувал никога. А колко хора съм пратил на бесилото!… Дадени ми бяха шестнадесет години щастие в отплата за доброто, което съм можал да сторя, и шестнадесет дни злочестина и една утрин на смърт като възмездие за злото… Бог е милосърден.“
Свещеникът на манастира произнесе под разпятието молитвата за мъртвите пред коленичилия Марини. После монахини донесоха на осъдения чаша вино и три залъка хляб, които той бавно сдъвка, радвайки се за последен път на вкуса на земната храна. На улицата парижаните продължаваха да крещят. „Хлябът, който ще ядат след малко, няма да им се стори толкова вкусен, колкото залчетата, които ми дадоха“ — помисли си Марини, докато се качваше в колата.
Конвоят премина стените на града. След четвърт левга, излезли извън предградията, зърнаха, щръкнала на едно възвишение, бесилката Монфокон.
Изградена наново през последните години на мястото на старата, останала още от времето на Луи Свети, Монфокон приличаше на голяма недовършена зала без покрив. Шестнадесет зидани стълба, изправени към небето, се издигаха върху обширна квадратна площадка, поддържана самата тя от големи блокове недялан камък. В средата на площадката зееше широк трап, който служеше за костница. Бесилките бяха наредени около него. Зиданите стълбове бяха съединени с двойни греди и железни вериги, на които окачваха телата след екзекуцията. Оставяха ги да изгният, изложени на вятъра и гарваните, За да служат за назидание и да вдъхват респект към кралското правосъдие.
Този ден висяха десетина тела, едни голи, други облечени до кръста, а хълбоците им бяха препасани с парцал, в зависимост от това, дали палачите са имали право на всичките дрехи или само на част от тях. Някои трупове се бяха вече превърнали почти в скелети. Други бяха почнали да се разлагат, със зелени или черни лица и отвратителни течности, стичащи се от ушите и устата, и късове месо, откъснати от птиците, увиснали над дрехите. Отвратителна миризма се разнасяше наоколо.