Придърпа одеялото до раменете на сина си.
Постави длан на гърба на Бен.
На света няма нищо по-добро от това да усещаш дишането на детето си в съня му.
Все още не се бе възстановил от мисълта, че синът му расте в Уейуърд Пайнс. Съмняваше се, че някога ще може да го приеме. Имаше някои малки неща, за които се опитваше да си каже, че са за по-добро. Днес например. Ако Бен беше израснал в стария свят, Итън вероятно щеше да влезе в стаята на сина си и да го завари залепен за айфон.
Пишещ на приятели.
Гледащ телевизия.
Играещ компютърни игри.
Ровещ се в Туитър и Фейсбук.
Тези неща не липсваха на Итън. Не искаше синът му да расте в свят, в който хората по цял ден се взират в екрани. Където общуването е деградирало до изписване на малки букви и човечеството живее чрез и до голяма степен заради дозата ендорфини, получавана от звуковия сигнал за получен есемес или имейл.
Вместо това беше заварил своя почти тийнейджър да рисува преди лягане.
Трудно можеше да се чувства зле от подобно нещо.
Но онова, което тежеше на сърцето му и го тласкаше към черна депресия, бяха годините, които предстояха.
Какво щеше да очаква с нетърпение Бен?
Нямаше да има по-висше познание. Нямаше да има истинска кариера.
Нямаше ги дните на…
Можеш да бъдеш всичко, което си пожелаеш.
Всичко, към което се настроиш.
Просто следвай сърцето и мечтите си.
Баналности от златния век на един изчезнал вид.
Когато хората не успяваха да си намерят партньор сами, браковете в Пайнс често се подсказваха.
И дори когато това не се правеше, изборът на подходящи партньори не беше точно безграничен.
Бен никога нямаше да види Париж.
Или Йелоустоун.
Може би никога нямаше да се влюби.
Никога нямаше да изпита тръпката от отиването в колеж.
Или заминаването на меден месец.
Или карането през цялата страна, без да спира — просто така, защото е на двайсет и две и може да го направи.
Итън мразеше постоянното наблюдение, абитата и културата на илюзия на Пайнс.
Но онова, което не му даваше покой през малките часове, бяха мислите за сина му. Бен живееше в Пайнс вече пет години, почти толкова, колкото и в предишния свят. И докато Итън подозираше, че възрастните жители на Пайнс всеки ден се борят със спомените за предишния си живот, Бен беше до голяма степен продукт на това градче, на това странно ново време. Дори самият Итън не беше съвсем наясно с нещата, на които учат сина му в училище. Пилчър през цялото време държеше двама от хората си в цивилно облекло на територията на училището и на родителите не се разрешаваше да влизат вътре.
03:30
Итън лежеше буден в леглото, прегърнал жена си.
Далеч от всякаква идея за сън.
Усещаше миглите на Тереза по гърдите си всеки път, когато тя примигваше.
„За какво си мислиш?“
Въпросът бе преследвал брака им и преди, но в Пайнс бе получил съвсем нова тежест. През четиринайсетте дни, откакто бяха заедно, Тереза нито веднъж не бе нарушила повърхностната илюзия. Разбира се, беше приела радушно Итън. Беше изпълнено със сълзи събиране, но петте години живот в Пайнс я бяха превърнали в абсолютна професионалистка.
Нямаше никакви въпроси къде е бил или как е минала бурната му, изпълнена със смут интеграция. Никакво споменаване или дискусии на странните събития около заемането на шерифския пост. Или за това какво знае. Понякога му се струваше, че зърва нещо в очите й — признаване на обстоятелствата, потиснато желание да общуват на едно забранено ниво. Но като една добра актриса, тя нито за миг не излезе от ролята си.
Той все повече и повече започваше да осъзнава, че животът в Пайнс е като живот в сложна театрална постановка, при която завесата никога не се спуска.
Всеки имаше своята роля.
Шекспир спокойно можеше да е написал за Пайнс прочутите си стихове „Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори и всеки има миг, в който трябва да влезе и излезе; и играе различни роли“[1].
Самият Итън вече бе изиграл няколко.
Долу телефонът започна да звъни.
Тереза седна, сякаш бе на пружина, без никакви признаци на сънливост, с пребледняло от страх лице, и попита ужасено:
— Всички телефони ли звънят?
Итън стана от леглото.
— Не, скъпа. Заспивай. Само нашият е. Търсят ме.
Вдигна на шестото позвъняване, застанал по боксерки в дневната и притиснал слушалката между ухото и рамото си.
— За момент си помислих, че няма да вдигнеш.
Гласът на Пилчър. Никога досега не беше звънял в дома му.