— Знаеш ли колко е часът? — попита Итън.
— Ужасно съжалявам, че те събуждам. Успя ли да прочетеш доклада за Питър Маккол?
— Да — излъга Итън.
— Но не си отишъл да поговориш с него, както те посъветвах, нали?
— Смятах да го посетя утре сутринта.
— Не си прави труда. Тази нощ реши да ни напусне.
— Навън ли е?
— Да.
— Може да е излязъл да се поразходи.
— Преди трийсет секунди сигналът му стигна до завоя на пътя в края на града и продължи на юг.
— Какво искаш да направя?
Последва кратко мълчание. Итън някак усещаше раздразнението, идващо от другата страна на линията като топла вълна.
— Спри го — каза Пилчър. — Набий малко здрав разум в главата му.
— Но аз не знам какво точно искаш да му кажа.
— Разбирам, че това е първият ти беглец. Не се безпокой за това какво ще му кажеш. Просто се довери на инстинкта си. Ще слушам.
Ще слуша ли?
В ухото на Итън прозвуча сигнал „свободно“.
Тихо се качи горе и се облече на тъмно. Тереза още беше будна, седеше в леглото и гледаше как прокарва колана през гайките на панталона си.
— Какво е станало, скъпи? — попита тя.
— Нищо — отвърна Итън. — Викат ме по работа.
„Да, само трябва да попреча на един съсед да се опита да напусне малкото ни късче от рая посред нощ. Нищо особено. И нищо странно“.
Итън отиде при жена си и я целуна по челото.
— Ще се върна колкото се може по-бързо. Надявам се, преди да се е съмнало.
Тя не каза нищо, само сграбчи ръката му и я стисна толкова силно, че кокалчетата го заболяха.
Нощ в Уейуърд Пайнс.
Неподвижна приказка.
Щурците бяха изключени.
Беше толкова тихо, че Итън чуваше бръмченето на уличните лампи.
Туптенето на собствения си биологичен двигател.
Излезе на тротоара и се качи в черния си „Форд Бронко“ със сигнални светлини на покрива и герба на УП на вратите — същият, който беше гравиран и на шерифската му значка.
Двигателят изръмжа.
Итън превключи на скорост.
Опита да потегли леко, но мощният 4,9 литров шестцилиндров двигател бе отегчен и изрева гръмко.
Шумът несъмнено бе събудил хората.
В Пайнс рядко се движеха коли — човек можеше да прекоси града пеша за петнайсет минути.
И колите никога не се движеха нощем.
Предназначението им бе декоративно и всеки, чиято дрямка бе нарушена от рева на форда на Итън, щеше да разбере, че нещо е излязло от релсите.
Излезе на Главната и зави на юг.
След болницата включи дългите светлини и настъпи газта до дупка, ускорявайки към тесния коридор между високите борове.
Студеният горски въздух нахлу през отворения прозорец.
Караше в средата на пътя, яхнал жълтата осева линия.
И си представяше, че не предстои завой, че скоро пътят ще започне да се изкачва.
Извън долината, далеч от градчето.
Че ще може да включи радиото, да претърси станциите и да намери някоя със стари парчета. Пътят до Бойси отнемаше три часа. Нищо по-хубаво от това да караш нощем със свалени прозорци и хубава музика. Продължи само част от секундата, но Итън изпита чувството какво е да живее в свят, пълен с други като него. Нощ, изпъстрена със светлините на големи градове. Далечен рев на междущатски трафик и самолети, носещи се в стратосферата.
Чувството, че не си толкова ужасно сам.
Че не си от последните представители на своя вид, на човечеството.
Стрелката на таблото пълзеше към 110 км/ч, двигателят ревеше.
Вече беше профучал покрай знака за остър завой.
Наби спирачки и политна напред, когато колата поднесе и спря на завоя. Отби от пътя, изключи двигателя, слезе.
Подметките на ботушите му задраскаха по асфалта.
За момент се поколеба при отворената врата, загледан към „Уинчестър ’97“ в стойката над седалките. Не искаше да взима пушката заради посланието, което щеше да отнесе тя на Маккол. Не искаше и да я оставя, защото гората бе тъмна и страшна, а светът, с който граничеше тя, беше враждебен отвъд всякакви представи. Доколкото знаеше, никога досега не бе имало пробив на оградата, но за всяко нещо си има първи път и да излезеш невъоръжен сред тези дървета посред нощ си беше чисто предизвикване на закона на Мърфи.
Наведе се в купето, отвори жабката и напълни джобовете си с патрони. После свали пушката от стойката. Беше тип помпа с приклад от орехово дърво и с отрязани трийсет сантиметра от цевта.
Зареди пет патрона, вкара един в цевта и остави ударника наполовина вдигнат — най-близкото подобие на предпазител при това чудесно оръжие-динозавър.