Метнал пушката на рамо, Итън слезе от пътя и пристъпи между дърветата.
Тук беше по-студено, отколкото в града.
Мъглата се стелеше като одеяло над земята.
Луната още не се беше показала над отвесните скали.
Под дърветата цареше почти пълен мрак.
Итън включи фенерчето и навлезе в гората. Опитваше се да върви колкото се може по-направо, за да може да намери обратния път до шосето.
Първо чу електрическото бръмчене, прорязващо мъглата като постоянен басов тон.
Профилът на оградата се появи в далечината.
Крепостен вал, минаващ през гората.
Когато приближи, започна да различава детайлите.
Пилони с височина седем и шейсет, разположени на двайсет и три метра един от друг. Опънати между тях проводници, поддържани на всеки три метра от разделители. Кабелите бяха дебели два сантиметра, с шипове и поставени между бодлива тел.
Във вътрешния кръг на Пилчър течеше дебат дали оградата ще продължи да си върши работата в случай на прекъсване на тока — дали височината й и бодливата тел ще са достатъчни, за да държат абитата на разстояние. Итън смяташе, че едва ли нещо би могло да попречи на няколко хиляди изгладнели абита да минат през нея, стига да искат — независимо дали има електричество, или не.
Спря на метър и половина от жиците.
Отчупи два ниско надвиснали клона и отбеляза мястото с X.
И тръгна на изток, успоредно на оградата.
След около четиристотин метра спря и се ослуша.
Чуваше постоянното бръмчене.
Собственото си дишане.
Звук на нещо, движещо се през гората от другата страна на оградата.
Стъпки в боровите иглички.
Изпукване на съчки.
Елен?
Аби?
— Шерифе?
Гласът изпъна гърба на Итън, сякаш бяха пуснали ток по гръбнака му, и той свали пушката и насочи дулото към Питър Маккол.
Човекът стоеше на три метра от него, до ствола на гигантски бор. Беше с тъмни дрехи и черна бейзболна шапка. Беше метнал на рамо малка раница. Към нея имаше завързани две пластмасови бутилки вода, която забълбука, когато той пристъпи напред.
Доколкото Итън можеше да види, не носеше друго оръжие освен тоягата, която бе по-крива и от гръбнака на старец.
— Господи, Питър. Какво правиш тук, по дяволите?
Мъжът се усмихна, но Итън забеляза страха му.
— Ако кажа, че просто съм излязъл на нощна разходка, ще ми повярваш ли?
Итън свали пушката.
— Не бива да си тук.
— Чувал съм слухове за ограда в гората. Винаги ми се е искало да я видя.
— Е, ето я. Вече я видя. Да се връщаме в града.
— „Преди да построя стена, бих искал да знам какво затварям или какво отделям с нея“ — каза Питър. — Робърт Фрост го е писал.
На Итън му се прииска да каже, че знае. Беше чел Фрост — всъщност точно това стихотворение — само преди няколко часа.
— Е, пазителю на закона — каза Маккол и посочи стената. — Затваряш ли ни? Или ни отделяш от нещо?
— Време е да се връщаме у дома, Питър.
— Вече е време.
— Да.
— И с това къщата ми в Уейуърд Пайнс ли имаш предвид? Или истинския ми дом в Мисула?
Итън пристъпи напред.
— Тук си от осем години, Питър. Ти си важен човек за общността. Вършиш важна работа.
— „Уейуърд Лайт“ ли? Я стига. Този вестник е пълен майтап.
— Семейството ти е тук.
— Къде е това тук? Какво изобщо означава? Знам, че има хора, които намират щастие и покой в тази долина. Опитах се да убедя и себе си, че съм ги намерил, но лъжа сам себе си. Трябваше да направя това преди години. Продадох се.
— Разбирам, че е трудно.
— Нима? Защото от моята гледна точка ти си в Пайнс от пет минути. И преди да те направят шериф се чудеше как по-бързо да се махнеш. Какво се промени? Успя ли наистина?
Итън стисна зъби.
— Успял си да преминеш оградата, нали? Какво видя? Какво те превърна в истински вярващ? Чух, че от другата страна имало демони, но това е само измишльотина, нали?
Итън опря приклада на земята и подпря пушката на едно дърво.
— Кажи ми какво има отвън — каза Маккол.
— Обичаш ли семейството си? — попита Итън.
— Трябва да знам. Ако не друг, ти би трябвало…
— Обичаш ли семейството си?
Въпросът му най-сетне бе регистриран.
— Обичах го. Когато бяхме истински хора. Когато можехме да говорим за нещата, които са на сърцата ни. Знаеш ли, че това е първият истински разговор, който водя от години?
— Питър, последна възможност — каза Итън. — Искаш ли да се върнеш с мен?
— Последна възможност, така ли?
— Да.