А тя щеше да му отговори с онези напрегнати очи, които изглеждаха напълно откъснати от думите й: „Великолепно“.
Запали двигателя.
Яростта го връхлетя от нищото.
Настъпи газта до дупка.
Гумите засвириха, намериха сцепление с асфалта, изстреляха го напред.
Излетя от завоя и се понесе по правата отсечка към покрайнините на града.
Билбордът го отвращаваше всеки път, когато го виждаше — семейство с блеснали бели усмивки, махащи като от някаква комедия от 50-те.
ДОБРЕ ДОШЛИ В УЕЙУЪРД ПАЙНС,
КЪДЕТО РАЯТ Е ДОМ
Итън профуча с бясна скорост покрай него.
През десния прозорец се виждаше стадото говеда, скупчено на пасището.
Редица бели обори покрай дърветата, сияещи на светлината на звездите.
Погледна отново напред.
Фордът подскочи от нещо голямо с достатъчна сила, за да го накара да изпусне кормилото.
Колата се понесе към банкета и оградата със сто километра в час.
Итън сграбчи волана, завъртя го и усети как колата се вдигна на две гуми. За една ужасяваща секунда колелата изсвистяха по асфалта и десните задъвкаха светлинната лента по края на пътя.
Усети удара от инерцията в гърдите, в лицето си.
През предното стъкло зърна въртящи се съзвездия.
Кракът му се махна от газта и той вече не чуваше рева на двигателя — само три секунди тишина, ако не се брои фученето на вятъра, докато фордът се преобръщаше.
Когато покривът най-сетне докосна шосето, сблъсъкът бе смазващ.
Огъващ се метал.
Хрущящо стъкло.
Пукащи се гуми.
Искри от влаченето на метала по асфалта.
И после фордът застина. В две от гумите още имаше въздух. От пукнатините по предния капак със съскане излизаше пара.
Итън надуши миризмата на бензин. На изгорена гума. На охлаждаща течност. На кръв.
Беше стиснал волана толкова силно, че му трябваше момент, за да го пусне.
Още беше прикован от колана към седалката. Цялата му риза беше покрита с парченца стъкло. Посегна надолу и разкопча колана. Изпита облекчение, че ръцете му работят без болка. Размърда крака — те също изглеждаха наред. Вратата не се отваряше, но стъклото на прозореца се бе пръснало. Той изпълзя на четири крака навън и падна на пътя. Едва сега почувства болката. Нищо пронизващо — само бавно засилваща се болка, която сякаш изтичаше от главата му надолу по тялото.
Изправи се.
Олюля се.
Залитна.
Преви се — помисли си, че ще повърне, но гаденето отмина.
Махна стъкълцата от лицето си. Лявата му страна пареше от рана, от която по челюстта му вече се стичаше кръв и продължаваше надолу по врата и под ризата му.
Погледна към форда. Беше спрял перпендикулярно на осевата линия, със спукани десни гуми. Повечето стъкла бяха счупени и по боята имаше дълги драскотини, сякаш оставени от ноктите на някакъв хищник.
Итън се отдалечи със залитане от колата, следваше бензина, маслото и другите течности като някаква кървава диря.
Прекрачи откъснатата светлинна лента.
Едно странично огледало лежеше на банкета като извадено око, със стърчащи от него жици.
Крави мучаха в далечината, вдигаха глави и се обръщаха към суматохата.
Итън спря малко преди билборда и се загледа в нещото на пътя, което едва не го беше убило.
Приличаше на призрак. Блед. Неподвижен.
Закуцука, докато не се озова над нея. Не си спомни веднага името й, но я беше виждал в града. Заемаше някакъв ръководен пост в общинската градина. На около двайсет и пет, доколкото можеше да прецени. Черна коса, стигаща до раменете. Подстригана на бретон. Беше гола и кожата й бе мъртвешко синя като морски лед. Сякаш светеше в тъмното. С изключение на дупките. Толкова много дупки. В тях имаше нещо клинично, не отчаяно. Започна да ги брои, но спря. Не искаше броят им да се лута в главата му. Единствено лицето й бе недокоснато. Устните й бяха изгубили напълно цвета си, а най-големият и най-тъмен разрез в средата на гърдите й приличаше на малка черна уста, отворена от изненада. Може би тази рана я беше убила. Имаше и няколко други, които също биха свършили работата. Но нямаше никаква кръв. Единствената друга следа по кожата й беше от гумата на форда, минала през корема й. Шарката на грайферите се виждаше съвсем ясно.
Първата му мисъл бе, че трябва да се обади на полицията.
После: „Ти си полицията“.
Имаше разговори да му бъдат назначени един-двама заместници, но това още не беше станало.
Итън седна на пътя.
Шокът от катастрофата започваше да отминава и започваше да му става студено.