След известно време стана. Не можеше просто да я остави тук, дори само за няколко часа. Вдигна я на ръце и я отнесе в гората. Не беше толкова студена, колкото очакваше. Всъщност бе още топла. Без кръв и топла — зловеща комбинация. Шест метра навътре в гората попадна на шубрак от млади дъбове. Мушна се под клоните и я положи нежно върху мъртвите листа. Нямаше къде да я отнесе сега, но му се струваше нередно просто да я остави тук. Нагласи ръцете й на корема й. Когато посегна към горното копче на ризата си, откри, че ръцете му треперят. Разкъса копчетата, съблече ризата и покри жената с нея.
— Ще се върна — каза й. — Обещавам.
Върна се на пътя. За момент си помисли дали да не опита да избута форда до банкета, но беше малко вероятно през следващите няколко часа оттук да мине кола. Мандрата щеше да започне доставките на мляко късно следобед. Дотогава разполагаше с достатъчно време да разчисти.
Тръгна към града. Светлините на къщите блещукаха в долината пред него.
Толкова мирно.
Толкова съвършено и измамно мирно.
Когато влезе в къщата, почти се зазоряваше.
Той влезе в банята на долния етаж и взе най-горещата вана, която можеше да изтърпи. Почисти лицето си. Избърса кръвта. Горещината притъпи болките в тялото и мъчителното пулсиране зад очите му.
Когато си легна, небето вече изсветляваше.
Чаршафите бяха студени, а жена му — топла.
Вече трябваше да се е обадил на Пилчър. Трябваше да го направи веднага щом се прибра, но бе твърде уморен, за да мисли. Имаше нужда от сън, пък било и само за няколко часа.
— Върна се — прошепна Тереза.
Той я прегърна и я придърпа към себе си.
Ребрата отляво го боляха, когато си поемаше дъх.
— Всичко наред ли е? — попита тя.
Той си помисли за Питър, димящ и цвърчащ след токовия удар. За мъртвата гола жена, лежаща насред пътя. За това как едва не бе умрял, без да има абсолютно никаква представа какво означава всичко това.
— Да, скъпа — каза той и я прегърна още по-силно. — Добре съм.
3
Итън отвори очи и едва не скочи от леглото.
Пилчър седеше на един стол откъм краката му и го наблюдаваше над една подвързана в кожа книга.
— Къде е Тереза? — попита Итън. — Къде е синът ми?
— Имаш ли представа колко е часът?
— Къде е семейството ми?
— Жена ти е на работа, както и би трябвало. Бен е на училище.
— Какво правиш в спалнята ми, по дяволите? — попита Итън.
— Ранен следобед е. Ти така и не се яви на работа. Итън затвори очи от смазващото напрежение в черепа.
— Имал си тежка нощ, а? — рече Пилчър.
Итън посегна към чашата вода на нощното шкафче. Имаше чувството, че цялото му тяло е схванато и чупливо. Все едно го бяха натрошили на хиляда парчета и после го бяха залепили криво-ляво.
Пресуши чашата и попита:
— Намерихте ли колата ми?
Пилчър кимна.
— Както можеш да си представиш, бяхме силно загрижени. Около билборда няма камери. Не видяхме какво е станало. Само резултатите.
Леещата се през прозореца светлина бе рязка.
Итън присви очи към нея.
Впери поглед в Пилчър — не можеше да познае коя книга държи. Беше с джинси, бяла оксфордска риза и сив шпиц пуловер без ръкави — все същия кротък, непретенциозен стил, който показваше всеки път в града, в който хората го смятаха за местния психолог. Вероятно двамата с Пам бяха дошли днес да прегледат пациенти.
— Връщах се в Пайнс след Питър Маккол — каза Итън. — Предполагам, че знаеш какво се случи там.
— Пам ми каза. Голяма трагедия.
— За миг погледнах към пасището и когато се обърнах отново напред, по средата на пътя имаше нещо. Ударих го, колата поднесе, реагирах малко прекалено и катастрофирах.
— Пораженията са сериозни. Имаш късмет, че си жив.
— Да.
— Какво имаше на пътя, Итън? Хората ми не са открили нищо, с изключение на потрошената кола.
Итън се зачуди дали Пилчър наистина не знае. Възможно ли бе жената на пътя да е била Скиталец? Носеха се слухове, че група жители са открили микрочиповете си и са ги махнали. Хора, които знаят къде са разположени камерите и къде са слепите места. Хора, които през деня държат чиповете у себе си, но понякога ги махат и ги оставят в леглата си, за да скитат незабелязани нощем. Говореше се, че винаги носели якета с качулки или анцузи, за да крият лицата си от камерите.
— Тревожа се — каза Пилчър, докато ставаше, — когато те виждам да се бориш с прост въпрос, на който човек би трябвало да отговори, без изобщо да се замисля. Или може би главата ти е още размътена от катастрофата. Това обяснява ли забавянето? Защо като те погледна в очите, сякаш виждам как колелцата се въртят?