„Знае. Изпитва ме. Или може би знае, че е била там, но не и къде съм я оставил“.
— Итън?
— На пътя лежеше жена.
Пилчър бръкна в джоба си и извади снимка, която можеше да се побере в портфейл.
Вдигна я пред лицето на Итън.
Тя беше. Импровизирана снимка. Усмихваща се или смееща се на нещо извън обектива. Изпълнена с жизненост. Задният фон беше размазан, но по цвета Итън предположи, че снимката е направена в общинската градина.
— Тя е — каза той.
Лицето на Пилчър помръкна. Той прибра снимката в джоба си.
— Мъртва ли е? — Зададе въпроса така, сякаш му бяха изкарали въздуха.
— Беше наръгана.
— Къде?
— Навсякъде.
— Измъчвана ли е била?
— Така изглеждаше.
— Махнах я от пътя — каза Итън.
— Защо?
— Защото не ми се виждаше правилно да я оставя гола на открито, пред очите на всички.
— Къде е тялото й сега?
— Извън пътя срещу билборда, в едни дъбови шубраци.
Пилчър седна на леглото.
— Значи си я скрил, прибрал си се и си си легнал.
— Първо взех гореща вана.
— Интересен избор.
— Вместо?
— Вместо да ми се обадиш веднага.
— Бях на крак двайсет и четири часа. Всичко ме болеше ужасно. Просто исках първо да поспя. След това щях да ти се обадя.
— Разбира се, разбира се. Извинявай, че се усъмних в теб. Итън, работата е, че въпросът е много сериозен. Никога досега не сме имали убийство в Уейуърд Пайнс.
— Имаш предвид неразрешено убийство.
— Познаваше ли тази жена? — попита Пилчър.
— Виждал съм я. Но не мисля, че сме разговаряли.
— Чете ли досието й?
— Всъщност не.
— Защото тя няма досие. Поне не такова, до което имаш достъп. Тя работеше за мен. Трябваше да се върне в планината снощи след мисия. Но така и не се появи.
— Като каква е работила за теб? Като шпионин ли?
— Имам мои хора, които работят в града сред жителите. Това е единственият начин да следя истинския пулс на Уейуърд Пайнс.
— Колко хора?
— Не е важно. — Пилчър потупа Итън по крака. — Не гледай така обидено, момче. Ти си един от тези хора. Облечи се и слез долу, ще продължим на чаша кафе.
Итън слезе долу, облечен в чиста изгладена шерифска униформа. Посрещна го ароматът на сварено кафе. Той седна на един висок стол при кухненския плот, докато Пилчър вадеше каната от кафеварката и наливаше кафето в две керамични чаши.
— Пиеш го чисто, нали?
— Да.
Пилчър донесе чашите, сложи ги на плота и каза:
— Днес сутринта получих доклад от наблюдение.
— За кого?
— За теб.
— За мен ли?
— Малката ти закачка вчера горе е привлякла вниманието на един от анализаторите ми.
Пилчър вдигна среден пръст.
— Получил си доклад за това?
— Получавам доклад всеки път, когато някой прави нещо странно.
— Нима намираш за странно, че се вбесявам, че някой от воайорите ти гледа какво правя с жена си?
— Наблюдаването на интимни моменти е строго забранено. Знаеш го.
— Единственият начин твоят анализатор да знае, че моментът вече не е интимен, е да гледа по време на въпросния момент. Нали така?
— С поведението си ти показа, че има камера.
— Тереза не видя.
— Ами ако беше?
— Да не си мислиш, че в града има някой, който на петнайсетата минута не е разбрал, че се намира под постоянно наблюдение?
— Не ми пука какво знаят или подозират, стига да си мълчат. Стига да следват правилата. А те включват никога да не обръщаш внимание на камерите.
— Знаеш ли колко е трудно да чукаш жена си, докато над леглото ти има камера?
— Не ми пука.
— Дейвид…
— Против правилата е и ти го знаеш.
За първи път в думите му прозвуча гняв.
— Да, знам го.
— Кажи, че няма да се повтори, Итън.
— Няма да се повтори. Но никога не позволявай да научавам, че анализаторите ти гледат. Че лошо им се пише.
Итън отпи голяма глътка, която опари гърлото му.
— Как се чувстваш, Итън? Виждаш ми се раздразнителен.
— Чувствам се гадно.
— Първата ни работа е да те заведем в болницата.
— Последния път, когато бях в болницата ти, всички се опитваха да ме убият. По-скоро ще го изтърпя.
— Както искаш. — Пилчър отпи глътка и направи физиономия. — Не е ужасно, но понякога съм готов да убия, за да мога да седна в кафене в някой европейски град и да изпия едно свястно еспресо.