През годините си тук постепенно започна да осъзнава, че Пайнс прилича много повече на затвор, отколкото на живот след смъртта, макар че може би между двете нямаше смислена разлика.
Загадъчна и прекрасна доживотна присъда.
Ограничаването не беше само физическо, но и умствено, и именно умственият аспект я караше да се чувства като затворник в изолатор. Неспособността да дадеш израз на миналото си, на мислите и страховете си. Да се свържеш истински с друго човешко същество. Разбира се, имаше моменти. Малко и редки. Задържан контакт очи в очи, дори с непознат, когато интензивността му сякаш намекваше за наличието на вътрешен смут.
Страх.
Отчаяние.
Объркване.
В тези моменти Тереза поне усещаше човешката топлина, не се чувстваше така абсолютно и безнадеждно сама. Фалшът беше онова, което я убиваше. Принудените разговори за времето. За последната реколта в градината. Защо млякото закъснява. За всичко повърхностно и неистинско. В Пайнс винаги се водеха повърхностни разговори и това ниво на общуване бе едно от най-трудните изпитания по време на интеграцията й.
Но всеки четвърти четвъртък тя трябваше да си тръгне по-рано от работа и за един кратък момент правилата отпадаха.
Тереза заключи офиса и тръгна по тротоара.
Следобедът беше тих, но в това нямаше нищо ново.
Никога нямаше шумни следобеди.
Вървеше на юг по Главната. Небето беше зашеметяващо синьо, без нито едно облаче. Нямаше вятър. Нямаше коли. Не знаеше кой месец е — брояха се само часовете и дните от седмицата, — но имаше чувството, че е август или началото на септември. Заради нещо преходно в светлината, намекващо за края на сезон.
Въздухът беше напоен с лято, а светлината бе наситена със златна есен.
И листата на трепетликите бяха на път да пожълтеят.
Фоайето на болницата бе пусто.
Тереза взе асансьора до третия етаж, излезе в коридора, погледна си часовника.
15:29.
Коридорът бе дълъг.
Флуоресцентните лампи бръмчаха над пода от бели и черни плочки. Тереза продължи по коридора, докато не стигна до стола пред една затворена врата без табела.
Седна.
Бръмченето на лампите сякаш се засилваше, докато чакаше.
Вратата до нея се отвори.
Появи се жена и й се усмихна. Имаше съвършени бели зъби и лице, което Тереза възприемаше като прекрасно и отдалечено. Непознаваемо. Очите й бяха по-зелени от тези на Тереза и тя беше прибрала косата си на опашка.
— Здрасти, Пам.
— Здравей, Тереза. Заповядай, влез.
Стаята беше безлична и стерилна.
Бели стени без нито една картина или фотография.
Само стол, бюро и кожен диван.
— Заповядай — каза Пам с предразполагащ глас, който звучеше смътно механично, и даде знак на Тереза да легне.
Тереза се опъна на дивана.
Пам седна на стола и сложи крак върху крак. Носеше бяла престилка върху сива пола и очила с черни рамки.
— Радвам се да те видя, Тереза.
— И аз теб.
— Как си?
— Добре, предполагам.
— Мисля, че това е първото ти идване след завръщането на съпруга ти.
— Точно така.
— Сигурно е хубаво отново да сте заедно.
— Изумително е.
Пам извади химикалката от джоба на гърдите си и натисна копчето й. Завъртя стола към бюрото, вдигна химикалката над бележник, на който бе написано името на Тереза, и каза:
— Струва ли ми се, че чувам но?
— Не. Просто минаха пет години. Случиха се много неща.
— И сега имаш чувството, че си омъжена за непознат, така ли?
— Малко сме се позабравили. Има неловки моменти. И разбира се, не можем просто да седим и да си говорим за Пайнс. За безумната ситуация, в която се намираме. Той се върна изневиделица в живота ми и от нас се очаква да функционираме като идеално семейство.
Пам започна да пише в бележника.
— Как според теб се адаптира Итън?
— Към мен ли?
— Към теб. Към Бен. Към новата си работа. Към всичко.
— Не зная. Както казах, не можем да общуваме. Ти си единственият човек, с когото ми е позволено да разговарям истински.
— Така е.
Пам отново се обърна към Тереза.
— Случва ли ти се да се питаш какво знае той?
— Какво искаш да кажеш?
— Много добре знаеш какво искам да кажа. Итън беше подложен на празненство и е единственият човек в историята на Пайнс, който се измъкна от него. Питаш ли се дали е успял да се измъкне от града? Какво е видял? Защо се е върнал?
— Никога не бих го попитала.