— Но се питаш.
— Разбира се, че се питам. Все едно умря и възкръсна. Има отговори на въпроси, които ме измъчват. Но никога не бих го попитала.
— Двамата с Итън вече бяхте ли интимни?
Тереза се изчерви и се загледа в тавана.
— Да.
— Колко пъти?
— Три.
— Как беше?
„Не ти влиза в шибаната работа“.
Но на глас каза:
— Първите два бяха малко тромави. Вчера определено беше най-добре.
— Свърши ли?
— Моля?
— Няма от какво да се срамуваш, Тереза. Способността или неспособността ти да получиш оргазъм е отражение на психическото ти състояние. — Пам се подсмихна. — И може би на уменията на Итън. Трябва да знам като психиатър.
— Да.
— Да, получила си оргазъм ли?
— Вчера, да.
Тереза видя как Пам изписва буквата О и усмихнато лице до нея.
— Тревожа се за него — каза Тереза.
— За съпруга си ли?
— Снощи излезе посред нощ. Върна се чак по зазоряване. Не зная къде беше. Не мога да питам. Разбирам го. Предполагам, че е гонил някой, който се е опитвал да се махне.
— Някога минавало ли ти е през ума да се махнеш?
— Не и през последните години.
— Защо?
— Отначало исках. Имах чувството, че още живея в стария свят. Сякаш съм в затвор или участвам в някакъв експеримент. Но има нещо странно — колкото по-дълго съм тук, толкова по-нормално става.
— Кое?
— Това да не знам защо съм тук. Какво всъщност е този град. Какво има отвъд него.
— И защо си мислиш, че е станало по-нормално?
— Може би просто защото съм се адаптирала или предала, но осъзнах, че колкото и да е странен този град, той не се различава чак толкова от предишния ми живот. Не и когато наистина не ги сравня. Повечето общувания в стария свят бяха плитки и повърхности. В Сиатъл работех като правен съветник в една застрахователна компания. Помагах на застрахователите да прецакват и доят хората. Тук седя по цял ден в офис и не говоря с никого. Също толкова безполезна работа, но поне тази не наранява пряко хората. Старият свят бе пълен със загадки отвъд възможността ми да ги разбера — вселената, Бог, какво става след смъртта. Тук също има много загадки. Динамиката е същата. Същите човешки недостатъци. Просто в тази малка долина.
— Значи казваш, че всичко е относително.
— Може би.
— Вярваш ли, че това е отвъдният свят, Тереза?
— Дори не знам какво означава това. Ти знаеш ли?
Пам само се усмихна. Беше фасада, без утеха.
Чиста маска. Мисълта мина през ума на Тереза, при това не за първи път. „Коя е тази жена, пред която изливам тайните си?“ В известен смисъл оголването беше ужасяващо. Но подтикът да се свърже наистина с друго човешко същество бе надделял.
— Предполагам, че просто гледам на Пайнс като на нова фаза в живота ми — каза Тереза.
— Кое е най-трудното?
— На кое? На живота тук ли?
— Да.
— Надеждата.
— Какво искаш да кажеш?
— Защо продължавам да дишам? Според мен това е най-трудният въпрос за всеки, озовал се на това място.
— И ти как отговаряш на този въпрос, Тереза?
— Заради сина си. Заради Итън. Заради това, че съм намерила някоя чудесна книга. Заради снежните бури. Но не е като предишния ми живот. Няма къща, за която да мечтая. Няма лотария. Навремето си фантазирах как ще завърша право и ще започна собствена практика. Как ще направя кариера и ще забогатея. Как двамата с Итън ще се оттеглим да живеем на някое топло място с чисто синьо море и бял пясък. Някъде, където никога не вали.
— А синът ти?
Въпросът я свари неподготвена. Трите малки думи я зашлевиха изневиделица.
Таванът, в който се взираше, се размаза от сълзите.
— Бъдещето на Бен беше най-голямата ти надежда, нали? — попита Пам.
Тереза кимна и когато примигна, две солени струйки потекоха от крайчетата на очите й.
— Сватбата му? — попита Пам.
— Да.
— Бляскава кариера, която ще го направи щастлив и ще те накара да се гордееш?
— Не е само това.
— А какво?
— Това, за което току-що говорих. Надежда. Желая му толкова силно тези неща, но той никога няма да ги познае. Какви могат да си мечтаят да станат децата на Пайнс? Към какви далечни страни могат да се стремят?
— Замисляла ли си се, че може би тази идея за надежда, поне по начина, по който я възприемаш, може да е остатък от миналия ти живот, която е лишена от смисъл?
— Да не би да казваш „о, вий, прекрачили тоз праг, надежда всяка оставете“?
— Не. Казвам — живей в момента. Че може би в Пайнс радостта е в това, че просто оцеляваме. Че продължаваш да вдишваш и издишваш, защото можеш да вдишваш и издишваш. Да обичаш простите неща, които изживяваш всеки ден. Цялата тази естествена прелест. Звученето на гласа на сина ти. Бен ще порасне и ще живее щастливо тук.