— Как?
— Хрумвало ли ти е, че синът ти може вече да не споделя твоята остаряла концепция за щастие? Че расте в град, който култивира именно този живот в момента, който току-що описах?
— Но това е толкова ограничено.
— В такъв случай го вземи и си тръгни.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— Ще ни убият.
— Но може и да се измъкнете. Някои се махнаха и така и не се върнаха. Не се ли боиш тайно, че колкото и зле да ти се струва в Пайнс, навън може да е милион пъти по-лошо?
Тереза избърса очите си.
— Да. Боя се.
— И още едно нещо — каза Пам. — Отваряла ли си пред Итън темата за случилото се преди пристигането му? Имам предвид… живота ти.
— Разбира се, че не. Минаха едва две седмици.
— Защо не си?
— Какъв е смисълът?
— Не мислиш ли, че съпругът ти заслужава да знае?
— Това само ще му причини болка.
— Синът ти може да му каже.
— Бен няма да го направи. Вече разговаряхме по въпроса.
— При предишното ти идване тук оцени депресията си на седем по десетобалната система. Как я оценяваш днес? По-добре ли се чувстваш? По-зле? Или по същия начин?
— По същия начин.
Пам сложи едно чекмедже и извади малко бяло шишенце с хапчета.
— Пиеш ли си хапчетата?
— Да — излъга Тереза.
Пам постави шишенцето на бюрото.
— По едно на ден, преди лягане, също като преди. Ще ти стигнат до следващата ни среща.
Тереза седна.
Чувстваше се по същия начин, по който се чувстваше всеки път, когато сеансът приключваше — емоционално опустошена.
— Мога ли да те питам нещо? — каза тя.
— Разбира се.
— Предполагам, че разговаряш с много хора. Че чуваш личните страхове на всеки. Ще почувствам ли някога това място като дом?
— Не зная — каза Пам, докато ставаше. — Това зависи изцяло от теб.
5
Моргата се намираше на подземния етаж на болницата, зад двукрила врата без прозорци.
В дъното на източното крило.
Хората на Пилчър бяха пристигнали преди Итън с тялото и стояха по джинси и фланели при входа. По-високият от двамата, мъж с нордически черти и шеф на екипа за сигурност на Пилчър, изглеждаше видимо разстроен.
— Благодаря, че я докарахте — каза Итън, докато минаваше покрай тях и буташе вратата с рамо. — Не е нужно да чакате.
— Казаха ни да чакаме — каза блондинът.
Итън бутна вратата да се затвори след него.
Моргата миришеше като морга. Антисептиците не прикриваха особено добре присъщата миризма на смърт.
Подът беше от бели плочки с много петна и леко хлътнал, с голям канал в центъра.
Алиса лежеше гола на стоманената маса за аутопсия.
Чешмата зад масата течеше и звукът на капещата вода отекваше от стените.
Досега Итън бе влизал тук само веднъж. Тогава не му беше харесало, а сега, при наличието на труп, мястото беше безкрайно по-неприятно.
Нямаше прозорци и никакъв друг източник на светлина освен операционната лампа.
Той стоеше до масата за аутопсия и всичко около него се губеше в мрака.
Към постоянното кап-кап-кап се добавяше бръмченето на хладилниците за трупове — общо шест, вградени в стената зад умивалника.
Истината бе, че не знаеше какво прави. Не беше съдебен лекар. Пилчър обаче бе настоял да огледа тялото и да напише доклад.
Итън остави каубойската си шапка на везните за органи над умивалника.
Пресегна се и нагласи лампата.
На силната светлина раните изглеждаха чисти. Спретнати. Безупречни. Без разкъсана кожа. Просто десетки и десетки черни прозорци, гледащи към унищожението.
Под лампата кожата й беше с цвета на грунд.
Започна да изучава дупките една по една.
Все по-трудно му беше да мисли за нея като за Алиса, докато тя лежеше на масата под жестоката клинична светлина.
Вдигна лявата й ръка към лампата и огледа дланта. Под ноктите имаше мръсотия. Или кръв. Представи си как отчаяно е притискала раните си, мъчейки се да спре изливащата се от нея кръв.
В такъв случай защо беше чиста, ако не се брояха парченцата листа в косата й? Без никакви следи от кръв или петна по кожата? Не беше видял никаква кръв на мястото, където я беше намерил. Очевидно бе убита другаде и беше преместена на пътя. Защо бяха източили кръвта й? За да я пренесат, без да оставят следи? Или имаше нещо по-зловещо?
Итън огледа другата й ръка.