— Не говорихте ли за работата й в града?
— Май я питах как върви мисията й. И тя каза нещо от сорта на „Скоро всичко ще свърши“.
— Какво според теб е имала предвид?
— Не знам.
— И това ли беше всичко?
— Това беше всичко.
— Защо Пилчър е поискал именно ти да пренесеш тялото й? Струва ми се доста безчувствено, като се има предвид…
— Аз го поисках.
— О.
Итън с раздразнение откри, че започва да харесва Алън. Беше участвал във война с мъже като него. Отдавна познаваше коравата им почтеност. Безстрашие и вярност, подкрепени със страхотна физическа сила.
— Има ли още нещо, Итън?
— Не.
— Открий кой го е направил.
— Ще открия.
— И направи така, че да ги боли.
— Искаш ли помощ за прибирането в хладилника?
— Не, аз ще се погрижа. Но първо бих искал да поседя малко с нея.
— Дадено.
Итън взе шапката си от везните за органи. При вратата спря и погледна назад. Алън бе придърпал стола до масата за аутопсия и посягаше към ръката на Алиса.
6
Тереза седеше на предната веранда и чакаше съпруга си.
Листата на трепетликата трептяха и шепнеха, а светлината, преминаваща през клоните, хвърляше треперещи сенки по трева, по-зелена и от „АстроТърф“.
Забеляза Итън да върви по Шеста улица, с по-бавно от обичайното му темпо. Походката му беше малко странна и като че ли щадеше десния си крак.
Зави от тротоара и продължи по каменната пътека. Тереза виждаше, че ходенето му причинява болка, но напрежението на лицето му изчезна зад широка усмивка, когато я видя.
— Боли те — каза тя.
— Дребна работа.
Тереза стана и слезе по стъпалата на тревата, която беше прохладна под сандалите й.
Вдигна ръка и докосна лилавото натъртване на лявата му скула.
Той се намръщи.
— Някой ударил ли те е?
— Не, всичко е наред.
— Какво е станало?
— Ударих джипа.
— Кога?
— Нощес. Нищо особено.
— Отиде ли в болницата?
— Добре съм.
— Не си ли се прегледал?
— Тереза…
— Какво е станало?
— Един заек или нещо такова изскочи пред колата. Завих рязко, за да не го сгазя. И катастрофирах.
— Катастрофирал си?!
— Добре съм.
— Веднага отиваме в болницата.
Той се наведе и я целуна по челото.
— Няма да ида в болницата. Зарежи. Изглеждаш прекрасно. Каква е историята?
— Трябва ли да има история, ако изглеждам прекрасно?
— Знаеш какво имам предвид.
— Забравил си.
— Напълно възможно. Последните няколко дни беше пълна лудница. Какво съм забравил?
— Канени сме на вечеря у Фишър.
— Довечера ли?
— След петнайсет минути.
За момент й се стори, че ще каже, че няма да ходят. Че просто ще отменят вечерята. Можеше ли да го направи? Имаше ли тази власт?
— Добре. Само да махна тези гадни дрехи и след пет минути съм готов.
Тереза беше разговаряла с г-жа Фишър преди две седмици на фермерския пазар в събота сутринта — приятелски разговор, след като и двете бяха посегнали към една и съща краставица.
А една вечер миналата седмица телефонът иззвъня. Жената от другата страна се представи като Меган Фишър. Искала да покани Итън и Тереза на вечеря в четвъртък идната седмица. Биха ли дошли?
Разбира се, Тереза знаеше, че Меган не се е събудила сутринта с изгарящото желание да намери нови приятели. Меган беше получила по пощата писмо, което й предлагаше да се свърже със семейство Бърк. Самата Тереза също бе получавала подобни писма и реши, че на някакво ниво предложенията са смислени. Предвид забраната на истински човешки контакт тя никога не би поела инициативата да се сближи със съседите. Всичко беше твърде напрегнато и странно.
Толкова по-лесно бе просто да изчезнеш в собствения си личен свят.
Тереза и Итън вървяха по средата на улицата, хванати за ръце. Тереза носеше самун хляб в дясната си ръка, още топъл от фурната.
Бен си бе у дома и тя имаше чувството, че двамата с Итън са се измъкнали на среща.
Възхитителна вечерна прохлада се бе спуснала в долината. Малко закъсняваха. Вече минаваше седем. „Вечеря с Хектър“ беше започнало и кадифено прелестните звуци на пианото му се изливаха от всеки отворен прозорец.