— Помниш ли с какво се занимава господин Фишър? — попита Тереза.
— Адвокат е. А жена му е учителка. Учителка на Бен.
Естествено, Тереза знаеше, че тя е учителка на Бен, но й се искаше Итън да не го бе споменавал. Училището беше странно място. Образованието в Пайнс бе задължително за всички деца на възраст между четири и петнайсет години, а учебната програма беше загадка. Тя нямаше представа какво учи синът й там. Децата никога нямаха домашни и им бе забранено да обсъждат какво са учили с когото и да било, включително с родителите си. Бен никога не споделяше и тя бе достатъчно благоразумна да не проявява любопитство. Имаха право да надникнат в онзи свят само веднъж, по време на представлението в края на годината. Провеждаше се през юни и в Уейуърд Пайнс събитието съперничеше на Коледа и Деня на благодарността. Преди три години беше организирано празненство на един родител, който бе влязъл насила в училището. Тереза се питаше какво ли знае Итън.
— С какво право се занимава господин Фишър?
— Знаеше, че въпросът е глупав. Най-вероятно г-н Фишър седеше по цял ден в някой тих, рядко посещаван офис, в който телефонът почти не звънеше — също като нея.
— Не съм сигурен — каза Итън. — Ще трябва да го включим в списъка с теми за разговор. — Той стисна ръката й. В гласа му се долавяше сарказъм. Никой друг не би го доловил, но за нея беше доста хаплив. Тя погледна нагоре към него и се усмихна. Споделянето и разбирането си личеше в очите му. Интимността на шега, разбираема само за тях.
Това бе най-голямата близост, която изпитваше към него от завръщането му.
Можеше да си представи живот, прекаран в опити да създадат подобни мигове на връзка.
Фишърови живееха в уютна къща в северния край на града.
Меган Фишър отвори вратата още преди Итън да почука. Беше на около двайсет и пет, много красива в бялата си рокля с дантела по ръба на полата. Кафявата лента, която придържаше косата й назад, бе с цвета на загорялата й, покрита с лунички кожа на раменете.
Тереза си помисли, че усмивката й прилича на усмивка на филмова звезда — зъбата и широка, и ако се загледаш по-внимателно — не съвсем истинска.
— Добре дошли в дома ни, Тереза и Итън! Така се радваме, че дойдохте!
— Благодаря, че ни поканихте — каза Итън.
Тереза й връчи хляба, увит в кърпа.
Меган наклони неодобрително глава настрани.
— Нали ти казах да не носиш нищо. — Но въпреки това го прие. — О, още е топъл!
— Направо от фурната.
— Заповядайте, влизайте.
Тереза вдигна ръка и свали каубойската шапка на Итън.
— Аз ще я взема — каза Меган.
Къщата ухаеше на вечеря, при това на добра вечеря. Топлите вълни откъм кухнята носеха аромат на печено пиле с чесън и картофи.
Брад Фишър беше в трапезарията и подреждаше последното от четирите места на украсената със свещи маса.
Излезе в антрето с усмивка и протегната ръка. Беше две или три години по-възрастен от жена си и все още бе облечен — поне според Тереза — в работното си облекло. Черни обувки, сив панталон, бяла оксфордска риза без вратовръзка със запретнати ръкави. Приличаше на млад юрист, лъхащ на силен, агресивен интелект.
Итън стисна ръката му.
— Шерифе, радвам се да ви видя в дома ни.
— Благодаря за поканата.
— Здравейте, госпожо Бърк.
— Моля ви. Просто Тереза.
— Имам да довърша някои неща, преди да седнем — каза Меган. — Тереза, искаш ли да ми помогнеш в кухнята? Да оставим момчетата на питие на задната веранда.
Тереза изми зелената салата. През прозореца над умивалника виждаше Итън и Брад — стояха насред моравата с чаши уиски. Не можеше да определи дали всъщност разговарят. Дворът беше ограден. Завършваше при отвесната скала, която се извисяваше на повече от триста метра нагоре на серия все по-тесни корнизи, по които растяха борове.
— Меган, имате великолепен дом — каза Тереза.
— Благодаря. Много си мила.
— Мисля, че ти преподаваш тази година на сина ми. — Не искаше да го каже. Думите просто излязоха. Моментът щеше да е неловък, но Меган излезе умело от ситуацията.
— Точно така. Бен е чудесно момче. Един от най-добрите ми ученици.
И това беше всичко.
Разговорът продължи на пресекулки.
Тереза наряза топлото цвекло на пурпурни колелца и попита:
— Къде да ги сложа?
— Тук е чудесно.
Меган протегна към нея дървена купа и Тереза изсипа цвеклото. Помисли си, че мирише на пръст по странно приятен начин.
— Ти се занимаваш с недвижими имоти, нали? — попита Меган.
— Да.
— Виждала съм те през витрината да седиш зад бюрото. — Тя се наведе затворнически към нея. — Двамата с Брад се опитваме, ако ме разбираш.