Итън отдавна не бе пил твърд алкохол и вече се чувстваше леко замаян. Внезапно отдалечаване от момента, който го тормозеше. Той остави чашата си на оградата с надеждата, че съпругите им скоро ще ги извикат на масата.
Вечерята беше почти приятна.
Продължиха с общите приказки и разговорът забуксува само няколко пъти.
Но дори тогава, между тракането на приборите и пианото на Хектър Гейтър по ламповото радио, тишината не бе неприятна.
Итън беше сигурен, че е виждал това помещение на един от мониторите на Пилчър. Ако не грешеше, камерата беше вградена в гипсокартона в ъгъла на тавана над шкафа за чинии.
Знаеше със сигурност, че събирането на трима или повече души се наблюдава с приоритет от техниците на Пилчър.
В този момент ги следяха.
След десерта играха „Монополи“. Подобни игри се ползваха с огромна популярност на вечерните събирания. С ясните си правила те позволяваха на хората да се смеят, да се шегуват и да общуват по-спонтанно и със споделеното чувство за цел и съревнование.
Мъже срещу жени.
Тереза и Меган още в самото начало отмъкнаха скъпите квартали.
Итън и Брад се съсредоточиха върху инфраструктурата — железница, комунални услуги, водоснабдяване.
Малко преди девет и половина малката метална обувка на Итън попадна в скъпия квартал.
Последва банкрут.
Семейство Бърк махна на семейство Фишър от алеята — младата двойка стоеше под ръка на светлината на верандата. Извикаха си един на друг колко добре са си прекарали. Обещаха си скоро да се срещнат отново.
Тереза и Итън продължиха пеша към дома.
По улиците нямаше никой освен тях двамата.
Щурче засвири от скрит микрофон в един храст, покрай който минаха, и Итън се хвана, че се преструва, че е истинско. Че всичко е истинско.
Тереза разтърка ръцете си.
— Искаш ли сакото ми? — попита Итън.
— Добре съм.
— Приятна двойка — каза Итън.
— Моля те, никога не го прави с мен, скъпи.
— Кое?
Тя погледна нагоре към него в тъмното.
— Знаеш.
— Не знам.
— Повърхностни разговори. Запълване на мълчанието с глупости. Правя го всеки ден и ще продължа да го правя, както ми казват. Но не мога да го понасям с теб.
Итън трепна вътрешно.
Запита се дали някой микрофон наоколо не улавя разговора им. От ограничения си опит в планината и от докладите знаеше, че разговорите отвън невинаги се разбират ясно. Дори да ги записваха, Тереза не нарушаваше открито някое правило. Но въпреки това се отклоняваше опасно към сивата територия. Признаваше странността на положението и даваше израз на незадоволството си от начина, по който стоят нещата. Най-малкото последната размяна на реплики щеше да доведе до доклад.
— Внимавай — едва чуто прошепна Итън.
Тереза пусна ръката му и спря насред улицата, гледаше го с очи, които започваха да се насълзяват.
— С кого? — попита тя. — С теб ли?
Посред нощ телефонът иззвъня.
Итън слезе долу и вдигна.
— Съжалявам за късното обаждане — каза Пилчър.
— Няма нищо. Всичко наред ли е?
— Тази вечер поговорих с Алън. Каза, че двамата сте разговаряли в моргата днес.
— Да, той ми помогна.
— Трудно е — каза Пилчър; гласът му стана дрезгав, сякаш беше на път да се разплаче. — Итън, трябва да знаеш нещо.
7
Аудитория Кан
Северозападен университет
Чикаго, 2006
Всички хиляда места в аудиторията бяха заети и светлините, осветяващи катедрата, го заслепяваха. Преди двайсет години говоренето в претъпкана аудитория щеше да предизвика приток на адреналин, който щеше да продължи дни наред, но той вече отдавна беше претръпнал. Освен събирането на така необходимите средства това турне с изнасяне на лекции изобщо не го приближаваше към завършването на работата му. Напоследък единственото, което желаеше, беше да е в лабораторията си. На света му оставаха само седем години и трябваше да извлече всичко от всяка секунда.
След като аплодисментите утихнаха, той се усмихна насила, вдигна очи от бележките си и опря ръце на катедрата.
Знаеше встъпителните думи наизуст. По дяволите, знаеше цялата лекция наизуст, тъй като тя бе десетата и последна от обиколката.
Започна.
— Суспендираното на жизнените процеси не е концепция на науката от двайсети век. Не сме го открили ние. Подобно на всички големи загадки на вселената, то принадлежи на природата. Вземете например семето на лотоса. То може да покълне след престой от хиляда и триста години. В кехлибар са открити спори на бактерии, останали чудесно запазени и жизнени след десетки милиони години. А неотдавна учените от университета в Уестчестър успешно съживиха бактерия, прекарала двеста и петдесет милиона години в солни кристали дълбоко под земята.