Замълча за миг.
— Квантовата физика като че ли намеква за възможността да се пътува във времето и макар да са интересни, това са теории, които са приложими единствено към субатомните частици. Истинското пътуване във времето не се нуждае от черни дупки и кондензатори на енергийни потоци.
През аудиторията премина вълна смях. Винаги ставаше така на това място.
Той се усмихна към лица, които не можеше да види.
Сякаш изобщо ги нямаше.
Сякаш нямаше нищо освен енергията на тълпата, светлините и топлината от лампите.
— Истинското пътуване във времето вече е тук, било е тук от дълбока древност в природата и ние като учени следва да се вгледаме именно в нея.
Лекцията траеше четирийсет минути и през това време умът му бе другаде — в малкото градче Уейуърд Пайнс, Айдахо, което все повече и повече започваше да възприема като дом.
Заедно със събирача му Хавиер, който беше обещал да му осигури десет нови „наборници“ до края на годината.
С последната фаза от проучванията му и продажбата на резултатите на военните, която щеше да финансира напълно всичко, което предстоеше.
Когато завърши, започна да отговаря на въпроси. Хората се бяха наредили на опашка зад микрофона, поставен пред първия ред.
Четвърта бе една студентка по биология с дълга черна коса. Беше неизбежният въпрос, който задължително се задаваше на всяка лекция.
— Много ви благодаря за посещението, доктор Пилчър — каза тя. — За нас е истинска привилегия да гостувате в кампуса ни.
— Удоволствието е изцяло мое.
— Говорихте много за медицинското приложение на суспендирането на жизнените процеси — как може да се използва за поставяне на пациенти в стаза, докато не се намерят начини за лечението им. Но какво ще кажете за онова, за което намекнахте в началото на лекцията си?
— Пътуването във времето ли имате предвид? — каза Дейвид. — Забавната част?
— Именно.
— Ами, просто се опитвах да привлека вниманието ви.
Всички се разсмяха.
— Проработи — каза студентката.
— Питате ме дали според мен е възможно.
— Да.
Той свали очилата си и ги остави върху подвързания с кожа бележник.
— Е, определено е забавно да си мечтаем за подобно нещо, нали? Вижте, провеждани са успешни опити с мишки, чиито жизнени процеси се спират с предизвикване на хипотермия, но както можете да си представите, намирането на хора, които да се подложат на подобен експеримент, е съвсем друг въпрос. Особено когато става въпрос за дългосрочно суспендиране. Дали е възможно? Да. Така мисля. Но сме все още на десетилетия до осъществяването му. Боя се, че засега суспендирането на жизнените процеси като начин човечеството да пътува във времето е в областта на долнокачествената научна фантастика.
Докато слизаше от подиума, те все още ръкопляскаха.
Енергичната млада придружителка, която бе до него през целия му престой в кампуса, го чакаше с ослепителна усмивка.
— Беше изумително, доктор Пилчър. Господи, толкова съм вдъхновена!
— Благодаря, Амбър. Радвам се, че лекцията ви е харесала. Бихте ли ме упътили към най-близкия изход?
— Няма ли да давате автографи?
— Първо имам нужда от глътка свеж въздух.
Амбър го поведе през задните коридори и покрай някакви гримьорни към двукрила врата в дъното на сградата, до рампата за товарене.
— Всичко наред ли е, доктор Пилчър? — попита го.
— Разбира се.
— И ще се върнете скоро, нали? Вече се редят на опашка пред масата. Аз също съм си приготвила книга.
— В никакъв случай няма да я пропусна.
Дейвид бутна вратата и излезе на алеята.
Тъмнината, тишината и студът бяха добре дошли.
От контейнерите наблизо се носеше воня, чуваше се буботенето на централното отопление над залата.
Беше онзи период между Деня на благодарността и Коледа, в края на есенния семестър, когато въздухът се изпълва с аромата на мъртви листа, а кампусът се смълчава с приближаването на изпитната седмица.
Колата му — черен „Събърбън“ — беше паркирана в алеята.
Арнолд Поуп, навлякъл алпинистко яке, седеше на капака и четеше книга на светлината на близката улична лампа.
Дейвид отиде при него.
— Как мина? — попита Арнолд.
— Свърши. Турнето свърши и това е добро.