— Приключи ли с подписването?
— Ще го пропусна. Реших да си направя малък подарък.
— Поздравления. Хайде да те закараме обратно в града. — Арнолд затвори книгата.
— Още не. Искам първо малко да се разходя из кампуса. Ако дойдат и попитат за мен…
— Изобщо не съм те виждал.
— Браво на теб.
Дейвид го потупа по ръката и тръгна по алеята. Поуп беше с него от четири години, първоначално като шофьор, но с миналото му в системата на правозащитните органи Дейвид го беше направил свой частен детектив.
Човекът бе талантлив, способен и плашещ.
Дейвид се оказа ценен не само като детектив, но и като съветник. Бързо се превръщаше в дясната му ръка.
Пресече Шеридан и след малко се озова на открито.
Въпреки късния час разноцветните стъкла на прозорците на библиотеката още светеха.
Небето бе ясно, луната се изкачваше над кулите на голямата готическа зала в далечината.
Беше оставил палтото си в колата и студеният вятър, духащ откъм езерото на четиристотин метра от него, го пронизваше през вълненото сако.
Но въпреки това усещането беше добро.
Чувстваше се добре.
Жив.
По средата на Дийринг Медоу вятърът довя до него миризмата на цигара.
Две крачки по-нататък едва не се препъна в нея.
Запази равновесие и отстъпи назад.
Видя първо кехлибареното огънче на цигарата, а след като очите му привикнаха с лунната светлина, и момичето зад нея.
— Извинете — каза той. — Не ви видях.
Тя го погледна. Коленете й бяха свити до гърдите.
Дърпаше силно от цигарата, пламъчето се разпалваше и гаснеше, разпалваше и гаснеше.
Дори на слабата светлина си личеше, че не е студентка.
Дейвид приклекна.
Тя го погледна в очите.
Трепереше.
Раницата в тревата до нея беше пълна догоре.
— Добре ли сте? — попита той.
— Да.
— Какво правите тук?
— Какво ти влиза в шибаната работа? — Тя отново си дръпна. — Да не си някакъв професор тук?
— Не.
— Ами тогава ти какво правиш в тъмнината и на студа?
— Не знам. Просто исках за момент да остана сам. Да си прочистя главата.
— Чувството ми е познато — каза тя.
Луната се издигна над кулите на залата зад тях и освети лицето на момичето.
Лявото й око беше насинено, подуто, полузатворено.
— Някой ви е ударил — каза той. Погледна отново раницата. — Сама ли сте?
— Разбира се, че не.
— Няма да ви издам.
Тя допуши цигарата до филтъра. Метна фаса в тревата, извади нова от джоба си и запали.
— Това е наистина вредно, нали знаете — каза Дейвид.
Тя сви рамене.
— Кое е най-лошото, което може да ми се случи?
— Може да умрете.
— То пък голямата трагедия.
— На колко години сте?
— А ти на колко си?
— На петдесет и седем.
Дейвид бръкна в джоба си, отвори портфейла и извади всички пари, които имаше.
— Това са малко над двеста долара…
— Няма да ти духам.
— Не, аз не… просто исках да ги вземете.
— Сериозно?
— Да.
Ръцете й трепереха от студа, докато вземаше пачката.
— Ще си намериш ли топло легло за нощта? — попита Дейвид.
— Да бе, хотелите без проблем дават стаи на четиринайсетгодишни.
— Навън е много студено.
Тя се подсмихна и очите й проблеснаха. Момичето имаше дух.
— Имам си начини. Няма да умра тази нощ, не се безпокой. Но ще си намеря топла храна. Благодаря.
Дейвид се изправи и попита:
— Откога си така?
— От четири месеца.
— Зимата иде.
— Предпочитам да замръзна до смърт, отколкото да отида в още някое приемно семейство. Не можеш да ме разбереш…
— Израснах в чудесен квартал в Гринуич, Кънектикът. Симпатично малко градче на четирийсет минути с влака до Централната гара. Ниски дъсчени огради. Хлапета, играещи си на улицата. Беше през петдесетте. Сигурно не знаеш кой е Норман Рокуел, но мястото беше като нарисувано от него. Когато бях на седем, родителите ми ни оставиха със сестра ми една петъчна вечер. Щяха да идат до града да вечерят и да гледат някакво представление. Така и не се върнаха.
— Изоставиха ли ви?
— Загинаха в автомобилна катастрофа.
— О.
— Никога не приемай, че знаеш откъде е дошъл някой.
Той си тръгна. Панталоните му шумоляха в тревата.
— Ще съм се махнала още преди да си казал на ченгетата, че си ме видял — извика тя след него.
— Няма да казвам на ченгетата — отвърна Дейвид.
След още десет крачки спря.
Погледна назад.