Той спря пред един голям прозорец.
Впери поглед през стъклената преграда към лабораторията.
Видя вътре двама мъже с бели престилки и Дейвид Пилчър.
Бяха наобиколили една аберация.
Създанието беше завързано за метална носилка на колела.
Яките кожени ремъци се опъваха по краката му, под и над коленете.
Един през тялото му.
Пети обездвижваше главата.
Дебелите му китки и глезени бяха приковани към носилката от яки стоманени скоби и създанието се мяташе, сякаш пускаха по него електрически ток.
— Не бива да сте тук — каза Маркъс, който най-сетне успя да го настигне.
— Какво му правят?
— Елате, да вървим. Господин Пилчър няма да остане доволен, ако види…
Итън заблъска по стъклото.
— Господи! — промърмори Маркъс.
Мъжете се обърнаха.
Двамата учени се намръщиха.
Пилчър им каза нещо и тръгна към вратата на лабораторията. Когато тя се отвори, писъците на абито се усилиха и отекнаха по коридора, сякаш някакъв демон крещеше от ада.
Вратата се затвори.
— Итън, какво има?
— Излизах. Чух писъците.
Пилчър се обърна към стъклото. Абито се беше успокоило или бе останало без сили. Само главата му се въртеше под ремъка, а писъците бяха стихнали до стонове. Итън виждаше през прозрачната кожа как сърцето му тупти яростно. Нямаше детайли. Само цвят и смътна движеща се форма, сякаш гледана през матово стъкло.
— Екземпляра си го бива, нали? — каза Пилчър. — Сто четирийсет и три килограмов здравеняк. Един от най-едрите мъжки, които сме виждали. Човек би си помислил, че е алфа-мъжкар на рояк, но снайперистът ми го видял сутринта да върви през каньона съвсем самичък. Трябвали му четиристотин милиграма телазол, за да го упои. Това е доза за едър мъжки ягуар. И беше само леко замаян, когато стигнахме до него.
— От колко време го държите упоен?
— Транквилантите действат само около три часа. След това по-добре да ги заключиш, защото идват на себе си много ядосани.
— Наистина е голям.
— Определено е по-голям от онзи, с който си имаше вземане-даване. Сигурен съм, че ако се беше срещнал с този мъжкар в каньона, сега нямаше да разговаряме.
— Какво ще правите с него?
— Готвим се да махнем една жлеза в основата на врата му.
— Защо?
— Абитата общуват чрез феромони. Това са предавани по въздуха сигнали, които предават информация и предизвикват реакции.
— Нима хората не правят същото?
— Да, но по много по-инстинктивен и широк начин. Сексуално привличане. Разпознаване между майка и новородено. Абитата използват феромоните така, както ние използваме думите.
— И защо режете на практика езика му?
— Защото последното, което искаме, е да каже на приятелите си, че е в беда. Не ме разбирай погрешно. Обичам оградата. Доверявам й се. Но идеята за няколкостотин абита от другата й страна, опитващи се да измислят как да спасят брат си, ме притеснява. — Пилчър погледна към кръста на Итън. — Пак не си носиш револвера.
— Тук съм. В планината. Какво значение има?
— Има, Итън, защото те помолих да го носиш. Просто е. Носи оръжието си непрекъснато. Влез в ролята си, по дяволите.
Итън погледна отново през стъклото.
Единият от учените се беше навел над лицето на абито и светеше с фенерче в лявото му око. Създанието съскаше.
Изглеждаше високо между метър и деветдесет и два и десет.
С ръце и крака като въжета от увити стоманени нишки.
Итън не можеше да откъсне поглед от звяра. Черните му нокти бяха дълги колкото пръстите му.
— Интелигентни ли са? — попита той.
— И още как.
— Умни като шимпанзета?
— Мозъците им са по-големи от нашите. Поради очевидните комуникационни бариери преценяването на интелигентността им — от наша гледна точка — е проблематично. Опитвал съм серия социални и физически тестове и не мога да кажа, че не могат да ги преминат. Просто отказват да го правят. Все едно да подложа теб на тестове, а ти да ми кажеш да си ги завра еди-къде си. Нещо такова. Преди няколко месеца успяхме да уловим един донякъде покорен екземпляр. Женска. Държим я в девета клетка. С нисък рейтинг на враждебност. Нарекохме я Маргарет.
— Колко нисък?
— Дадох й тестове за памет, докато седях от другата страна на масата. Вярно, двама от хората ми бяха зад мен с насочени в гърдите й едрокалибрени пушки. Но въпреки това тя не показа признаци на агресия.
— Какви тестове?
— Проста детска игра на запомняне. Ела, повърви с мен.
Пилчър почука по стъклото и вдигна пръст на учените.