Тръгнаха по коридора към стъклената врата в дъното. Маркъс ги следваше.
— Използвам малки картички. Едната страна е празна. На другата има снимка — жаба, велосипед, чаша мляко. Подреждам ги със снимката нагоре на масата и оставям Маргарет да ги разгледа. Започваме лесно. Пет картички. После десет. Тя разполага с две минути да ги разгледа. После ги обръщам, за да не вижда снимката. Бъркам в торба с дубликати. Показвам й някоя — например картичката с чашата мляко. Тя докосва с нокът съответната картичка на масата и аз я обръщам, за да видя дали е познала.
— И как се справя?
— Итън, стигнахме до сто и двайсет картички, като на Маргарет са й нужни само трийсет секунди да запомни местата им.
— И познава всичките?
Пилчър кимна и каза с известна гордост:
— Напълно. Спря и посочи малкия прозорец на една врата, през която се влизаше само с карта. — Държа я там. Искаш ли да се запознаеш с нея?
— Ни най-малко.
Флуоресцентната светлина блестеше в стъклото.
Итън заслони лицето си с длани и погледна в клетката.
— Знам какво си мислиш — каза Пилчър. — Но не вярвам, че тя е аномалия. Имам предвид интелигентността й. Просто темпераментът й е различен. Което не означава, че не би ми разкъсала гърлото, ако реши, че може да й се размине.
Помещението представляваше само под, стени, таван. И чудовище.
Нещото на име „Маргарет“ седеше в ъгъла със свити към гърдите крака. Гледаше към прозореца с малките си матови очи, които изобщо не мигаха.
— Вече я научих на петдесет и два знака. Учи много лесно. Иска да общува. За съжаление ларинксът и е устроен различно от нашия и не е в състояние да говори, поне по разбираем за нас начин.
Аберацията изглеждаше едва ли не така, сякаш медитира.
За Итън беше безкрайно по-обезпокоително да види създанието неподвижно и кротко.
— Не знам дали видя доклада ми тази сутрин — каза Пилчър.
— Не, дойдох направо тук.
— Събуждаме един перспективен жител. Уейн Джонсън. Днес е първият му ден. Вероятно в момента се събужда в болницата. Пам е поела ориентирането му. Ще видим как ще мине, но може да ни потрябва помощта ти през следващите дни.
— Добре.
— Надявам се, че Тед от наблюдението ти е бил от полза.
— Беше.
— Това означава ли, че скоро ще се свържеш с бившия си партньор?
— Довечера или утре.
— Отлично. Имаш ли план?
— Работя по въпроса.
— Ще ми докладваш всеки ден как върви.
— Дейвид, относно обаждането ти снощи — каза Итън.
— Забрави. Просто реших, че трябва да знаеш.
— Исках отново да ти кажа колко съжалявам за загубата ти. Ако имаш нужда от нещо…
Пилчър впери поглед в Итън. В очите му имаше ярост, но гласът му бе спокоен.
— Открий кой направи това на малкото ми момиче. Това е всичко, от което имам нужда. Само толкова.
10
Когато Уейн Джонсън се събуди, Пам седеше до леглото му в класическа униформа на медицинска сестра.
Той дълго лежа неподвижен под завивките, мигаше към тавана.
Накрая се надигна и я погледна.
Беше без риза, оплешивяващ.
На четирийсет и две.
Никога не се беше женил.
Нямаше деца.
Уейн беше дошъл в Уейуърд Пайнс, Айдахо, на 8 август 1992 г. като пътуващ продавач на енциклопедии. Беше пристигнал късно и бе почукал на пет врати. Вечерта, след една успешна продажба, отседнал в хотела и отишъл в семеен ресторант. По пътя бил блъснат от мотоциклет на едно кръстовище. Идеален инцидент — достатъчно силен удар, за да изгуби съзнание, но не и да го убие или да причини трайни увреждания на мозъка му.
Предвид смъртта на Питър Маккол при оградата две нощи по-рано градът бе готов за появата на нов жител.
Кожата на Уейн Джонсън още изглеждаше сивкава. От изваждането му от летаргия и преливането на кръв бяха минали само десет часа, но цветът му щеше да се възстанови до края на деня.
Пам му се усмихна.
— Здравейте.
Той присви очи към нея. Вероятно още виждаше размазано, докато организмът му се рестартираше.
Погледът му се стрелна из стаята.
Намираха се на четвъртия етаж на болницата. Прозорецът бе притворен и завесите бяха дръпнати. Ветрецът подухваше ритмично, сякаш самата стая дишаше.
— Къде съм? — произнесе Уейн Джонсън.
— В Уейуърд Пайнс.
Той придърпа завивките до брадичката си, но не от свенливост.
— Аз… замръзвам.
— Напълно нормално е. Ще се почувствате по-добре в края на деня, обещавам ви.
— Стана нещо — каза мъжът.
— Да. Станало е нещо. Помните ли какво?
Очите му се присвиха.