Две седмици по-късно тя вече беше в Бойси, след като бе подала молба за прехвърляне.
Година по-късно беше изчезнала в Айдахо в някакво градче насред нищото, наречено Уейуърд Пайнс, а Итън бе изпратен да я търси.
Осемнайсет столетия по-късно, след като почти всичко, което бяха познавали, се бе превърнало в прах или се беше разпаднало, двамата стояха и се гледаха в един магазин за играчки в последния град на планетата.
За момент взирането в лицето й така отблизо замъгли съзнанието на Итън.
Кейт заговори първа.
— Чудех се дали ще се отбиеш някога.
— И аз самият се чудех.
— Поздравления.
— За?
Тя посегна през тезгяха и потупа блестящата му месингова значка.
— За повишението. Радвам се да видя, че шоуто се води от познато лице. Как свикваш с новата работа?
Добра беше. От кратката размяна на реплики беше очевидно, че Кейт е овладяла майсторски повърхностното говорене на Уейуърд Пайнс, при това без никакви усилия.
— Справям се — каза той.
— Несъмнено се радваш, че имаш нещо постоянно и предизвикателно. — Кейт се усмихна и Итън нямаше как да не чуе подтекста. Запита се дали всички го чуват. Дали изобщо замлъква някога.
„За разлика от това да тичаш полугол през града, докато всички се опитваме да те убием“.
— Работата ми приляга добре — каза той.
— Страхотно. Наистина се радвам за теб. Е, на какво дължа удоволствието?
— Просто исках да намина и да кажа здрасти.
— Е, много мило от твоя страна. Как е синът ти?
— Бен е чудесно — отвърна Итън.
— Бързо расте.
— Така е.
Господи, чувстваше се толкова сковано, докато говореше с нея. Като лош диалог в роман или актьори, които си четат репликите.
От съседното помещение се чу чукане — Харолд майстореше нещо.
— Как е съпругът ти? — попита Итън.
Думата не му хареса — не и когато се отнасяше за мъжа, чукал Кейт през последните седем години.
Или бракът им беше само привиден? Може би тя тайно го мразеше, но не го показваше пред хората?
И никога не му е позволявала да я докосне?
— Великолепен е — каза тя и искреността на усмивката й противоречеше на всичко, което си беше помислил. Тя обичаше Харолд. Лицето й грейна, когато каза името му. В този момент и само за миг Итън успя да зърне истинската Кейт.
— Той ли е оттатък? — попита Итън.
— Да. Разчукал се е. Шегуваме се, че той е мускулът, а аз мозъкът на този бизнес.
Итън се изсмя насила.
— Не съм се срещал с него. Е, в действителност.
Мислеше си, че тя ще разбере намека му. Предложение да ги запознае.
Но тя каза само:
— Ще се срещнеш. Днес е малко зает покрай една поръчка за училището. Защо не вземеш нещо за Бен? Каквото си избереш. За сметка на фирмата.
— Не бих могъл.
— Настоявам.
— Много мило от твоя страна.
Итън отстъпи от касовия апарат. Магазинът не беше голям, но рафтовете му преливаха от пода до тавана с ръчно изработени играчки. Той взе една дървена кола. Колелата й се въртяха. Вратите, предният капак и багажникът се отваряха.
— Наистина е добра — каза той.
— Нещата на Харолд са изумителни.
Итън върна колата на рафта.
Кейт излезе иззад тезгяха. Беше с жълта рокля с тона на есенните листа на трепетлика. Фигурата й почти не се беше променила.
— Колко голям е Бен сега? — попита тя.
— На дванайсет.
— Хм. Трудна възраст, през която традиционните играчки започват да губят привлекателността си. — Тя отиде в дъното на магазина. Босите й крака стъпваха по паркета, който почти сияеше под лъчите на следобедното слънце, нахлуващо през витрината. — Но си мисля, че имам подходящото нещо.
Повдигна се на пръсти и посегна за една прашка на най-горния рафт.
Изработката бе проста, но изискана.
Резба върху изгладено дърво.
Дебел ластик, завързан за двата края на чатала, и кафяв кожен джоб в средата.
— Идеална е — каза Итън.
— За мен е удоволствие.
Докато вземаше прашката, другата му ръка посегна и докосна ръката на Кейт. Чукането в другото помещение бе спряло, но блъскането на сърцето на Итън бе оглушително в тишината на магазина.
Той я погледна в очите, които изглеждаха по-сини, отколкото ги помнеше, и погали пръстите на лявата й ръка.
Като се мъчеше да не обръща внимание на електричеството, което прескочи през тях, докато се докосваха.
Тя не се отдръпна.
Погледът й се стрелна към ръцете им.
Тя взе листчето от него и го стисна в шепата си.
— Наистина се радвам да те видя отново — каза Итън.