Итън спря на няколко стъпки от нея и зачака.
След малко чу приглушеното механично бръмчене на зъбните колела. Цялата скална повърхност се повдигна като огромна врата на гараж, достатъчно широка и висока, за да побере автовлак.
Итън се наведе и мина под вдигащата се врата. Обгърна го влажният хлад на подземие.
— Здравейте, Итън.
— Маркъс.
Същият ескорт като миналия път — младеж на двайсет и няколко, подстриган нула номер и с издяланата челюст на пехотинец или ченге. Носеше жълта мушама и Итън се сети, че отново е забравил да си вземе якето. Очакваше го поредното студено пътуване.
Маркъс беше оставил открития „Вранглер“ без врати с включен двигател, обърнат в посоката, от която беше дошъл.
Итън се качи на мястото до шофьора.
Вратата тежко се затвори зад тях.
Маркъс освободи ръчната спирачка и превключи на скорост.
— Господин Бърк е с мен — каза той в микрофона си. — Тръгваме.
Джипът се понесе напред по еднолентовото платно без никакви означения.
Започнаха да се изкачват под ъгъл петнайсет градуса.
Стените на тунела бяха гола скала.
На някои места по камъка се спускаха струйки вода и лъкатушеха по пътя. От време на време по предното стъкло падаше по някоя капка.
Флуоресцентните лампи прелитаха размазани над главите им като мрачна оранжева река.
Поради течението и ръмженето на двигателя бе прекалено шумно за разговори. Итън нямаше нищо против. Облегна се на сивата винилова седалка и потисна желанието да разтрие ръце заради студения влажен въздух.
Ревът на двигателя намаля — ушите му бяха заглъхнали от промяната на налягането.
Преглътна.
Ревът се върна.
Продължиха да се изкачват.
При скорост 55 км/ч пътуването продължи само четири минути, но му се стори по-дълго. Имаше нещо объркващо и изкривяващо времето в целия този студ, шум и вятър.
В усещането, че буквално си пробива път нагоре през планина.
Изнервящото очакване от срещата с него.
Тунелът свърши в огромна пещера с площта на десет склада. Стотина хиляди квадратни метра или повече. Достатъчно голямо място за строеж на пътнически самолети или космически кораб. Но вместо това то съдържаше провизии. Огромни цилиндрични резервоари, пълни с основни хранителни продукти. Дълги редици рафтове с височина дванайсет метра, на които бяха наредени припаси и дървен материал. Всичко необходимо за поддържането на последния град на земята през следващите години.
Маркъс вкара джипа през стъклена врата с надпис СУСПЕНДИРАНЕ. Зад входа светеше мъглива синя светлина и сякаш леден пръст мина по гърба на Итън, когато си помисли какво се крие вътре.
Суспендираните единици на Пилчър.
Стотици.
Всички жители на Уейуърд Пайнс, включително самият Итън, бяха поставени в химическа летаргия в това помещение за осемнайсет столетия.
Джипът рязко спря пред двукрила стъклена врата.
Маркъс изключи двигателя и Итън слезе.
Маркъс въведе код на панела и вратите безшумно се плъзнаха настрани.
Минаха покрай надпис НИВО 1 и продължиха по дълъг пуст коридор.
Нямаше никакви прозорци.
Флуоресцентните лампи бръмчаха над главите им.
Подът беше покрит с линолеум на шахматно разположени черни и бели квадрати. На всеки три метра минаваха покрай врати с малки кръгли прозорчета. Нямаха дръжки — отваряха се с карти.
Повечето прозорчета бяха тъмни.
През едно обаче една аберация гледаше минаващия Итън. Зениците на големите мътни очи се разшириха, острите като бръснач кучешки зъби се оголиха, черен хищен нокът затрака по стъклото.
Посещаваха го в кошмарите му. Събуждаше се плувнал в пот — преживяваше отново атаката, — а Тереза го тупаше по гърба и му шепнеше, че е на сигурно място в леглото си, че всичко е наред.
В средата на коридора спряха пред двукрила врата без надпис.
Маркъс прокара картата си през четеца и вратата се отвори.
Итън влезе в малката кабина.
Маркъс пъхна ключ в хромирания панел и когато единственото копче замига, го натисна.
Движението бе плавно.
По време на возенето ушите на Итън винаги заглъхваха, но той никога не можеше да определи дали се изкачват, или спускат.
Не можеше да приеме мисълта, че дори след две седмици на новата работа все още го съпровождат, сякаш е малко дете или представлява заплаха.
Две седмици.
Господи!
Сякаш вчера седеше срещу главен специален агент Адам Хаслър в сиатълския отдел на Сикрет Сървис и получаваше задачата да дойде в това градче и да намери изчезналия си бивш партньор Кейт Хюсън. Но той вече не беше агент на Сикрет Сървис. Още не беше в състояние да приеме напълно този факт.