Кейт заби поглед в пода.
— Може би ще ми повярваш — рече той. — Може би не. Но аз съм тук като твой приятел.
— Не ти вярвам.
— Защо?
— Защото не мога да рискувам да сгреша.
— Кажи ми какво стана. Мога да ти помогна.
— Нуждая ли се от помощта ти?
— И още как.
— Какво има оттатък оградата?
— Не ме питай това.
— Трябва да знам.
— Какво е станало с Алиса?
— Не знам.
— Ти ли я уби?
— Ти ми кажи. Убийца ли съм?
— Вече не те познавам.
Кейт стана.
— Това заболя повече, отколкото можеш да си представиш.
— Ти ли я уби?
— Не.
Итън взе фенерчето и се изправи.
— Кажи ми в какво си се забъркала.
— Довиждане, Итън.
— Трябва да знам.
— Заради самия себе си ли? Или заради хората, които държат каишката ти?
— Те ще те убият, Кейт. Теб и Харолд. Ще направят така, че да изчезнете.
— Знам рисковете.
— И?
— И живея живота си по моите правила. Ако те ме водят по този път, тъй да бъде.
— Просто искам да ти помогна.
— На чия страна си, Итън? Наистина?
— Още не знам.
Кейт се усмихна.
— Първото честно нещо, което ми каза. Благодаря за това.
И хвана ръката му. Пръстите й бяха ледени, но формата на дланта му беше позната. За последен път я беше държал преди две хиляди години на един плаж в северната част на Калифорния.
— Уплашен си — каза Кейт.
Лицето й бе на сантиметри от неговото. Вниманието й бе като топлинна лампа.
— Нима това не се отнася за всички ни?
— Тук съм от девет години. Не зная къде съм. Нито защо. Понякога си мисля, че всички сме мъртви, но в тихите малки часове на нощта зная, че това не е вярно.
— Какво правиш, когато излизаш от къщата си нощем?
— Какво има отвъд оградата?
— Мога да те защитя, Кейт, но трябва да…
— Не искам закрилата ти.
Тя отвори вратата и излезе.
На пет крачки от криптата спря, обърна се и го погледна.
— За последно видях Алиса преди две нощи.
— Къде се видяхте?
— Разделихме се на Главната. Не сме я убили ние, Итън.
— Но тя е била с вас в нощта на смъртта си.
— Да.
— Къде?
Кейт поклати глава.
— Къде отивате през нощта, Кейт? И защо?
— Какво има отвъд оградата? — И когато той не отговори, се усмихна. — Знаех си.
— Обичаш ли го?
— Моля?
— Съпруга си. Обичаш ли го? Истинско ли е?
Усмивката се стопи.
— До скоро, шерифе.
Вървеше към дома си, без да знае.
Без да знае дали Кейт го е излъгала.
Без да знае дали е била от другата страна на оградата.
Без да знае дали е убила Алиса.
Без да знае абсолютно нищичко.
Беше имала същия ефект и върху връзката им. Можеше да прекара с нея ден, който да му изглежда като блаженство, а на следващия да не е сигурен къде точно се намира. Да премисля всичко. Така и не беше разбрал дали го прави съзнателно, или вината е негова, че позволява на тази жена да проникне толкова дълбоко в главата му и да оплете всичко.
Събу се при вратата и тръгна на пръсти по паркета към стълбището. В къщата беше студено, подът пукаше и скърцаше под тежестта му.
Продължи по коридора към стаята на сина си.
Вратата беше отворена.
Той тръгна към леглото.
Температурата в стаята едва ли беше над седем-осем градуса.
Бен спеше под одеялата, но Итън въпреки това го зави по-добре и докосна с опакото на ръката си бузата му.
Мека и топла.
Тези дни очакваше да докарат дърва за огрев. Говореше се, че градът изгаря значителни количества дърва, за да се топли през зимата, като всяко домакинство получаваше по двайсет кубика. Пилчър имаше малка армия от хора, които излизаха всеки ден отвъд оградата с тежковъоръжена охрана, за да режат дърва за целия град.
Итън тръгна към спалнята.
Свали панталона и ризата и ги остави на купчина при вратата.
Подът беше леден.
Забърза към леглото.
Вмъкна се под завивките и придърпа Тереза към себе си.
Тя излъчваше топлина.
Той я целуна по шията.
Май нямаше изгледи да заспи. Напоследък му беше почти невъзможно да изключи постоянния шум в главата си.
Затвори очи.
Може би все пак щеше да заспи.
— Итън.
— Здрасти, скъпа — прошепна той. Тя се обърна към него и той усети дъха й в лицето си — позната, нежна топлина.
— Махни си краката от моите. Ледени са.
— Извинявай. Събудих ли те?