— Когато излезе. Къде ходи?
— По работа.
— Да се видиш с нея ли?
— Не мога…
— Итън.
— Какво?
— Къде?
— Няма значение, Тереза. Наистина няма…
— Не мога повече така.
— С кое? С нас ли?
— С този град. С нас в него. С теб. С нея. С работата ти. — Тя се наведе към него, приближи устни към ухото му и прошепна: — Мога ли да говоря така, или ще ни чуят?
Той се поколеба.
— Така или иначе ще го направя, Итън.
— Тогава не мърдай.
— Какво?
— Лежи абсолютно неподвижно.
— Защо?
— Просто го направи, става ли? И най-вече не движи левия си крак.
Останаха да лежат неподвижни.
Усещаше сърцето на жена си да тупти върху гърдите му.
Итън преброи наум до петнайсет и прошепна:
— Не говори по-силно от това.
— Преди си мислех, че само ако можеш да си отново с мен, да си тук с нас, ще мога да се справя. Ще се вържа на лъжата.
— И?
— Не мога.
— Нямаш избор, Тереза. Знаеш ли на каква опасност излагаш семейството си дори само с този разговор?
Устните й съвсем опряха ухото му.
По гръбнака му полазиха ледени тръпки.
— Искам да се махна оттук. Не мога повече, Итън. Не ми пука какво може да се случи с нас. Просто искам да се махна.
— Пука ли ти какво ще стане със сина ни? — прошепна Итън.
— Това не е живот. Не ми пука дали всички ще умрем.
— Добре. Защото ще стане точно това.
— Сигурен ли си?
— Стопроцентово.
— Защото знаеш?
— Да.
— Какво има там, Итън?
— Не можем да водим този разговор.
— Аз съм ти жена.
Телата им бяха притиснати едно в друго.
Краката й бяха хладни и гладки, а топлината й го подлудяваше. Искаше да я разтърси. Да я изчука.
— Защо се възбуди, по дяволите?
— Не знам.
— Какво има там, Итън?
— Наистина не искаш да знаеш.
И ръката й се озова върху члена му.
— За нея ли си мислиш?
— Не.
— Закълни се.
— Кълна се.
Тя се плъзна надолу под завивките и го пое с уста. Докара го до ръба. После се отдръпна и свали нощницата си. Беше го възседнала и дъхът й излизаше на пара. Наведе се и го целуна. Зърната на гърдите й се бяха втвърдили от студа.
Тереза се претърколи по гръб заедно с него, вкара го в себе си.
Стенеше и стоновете й бяха прекрасни.
Докато оргазмът започваше, тя придърпа главата на Итън надолу, доближи устни към ухото му. Неговите устни се озоваха до нейното. Тя изстена и каза:
— Кажи ми.
— Какво? — Беше останал без дъх.
— Кажи ми… ооооохИтън… къде сме всъщност.
Итън опря устни до ухото й.
— Ние сме единствените останали, мила. — Двамата свършваха заедно, шумно и силно, в синхрон, който никога не бяха постигали. — Това е последният град на света.
Тереза викаше дадададанеспирай. Достатъчно силно, за да заглуши думите му.
— И сме заобиколени от чудовища.
Лежаха преплетени, потни и абсолютно неподвижни.
Итън шепнеше в ухото й.
Разказа й всичко.
Къде се намират. Кога се намират. За Пилчър. За абитата.
После легна, подпрял глава на лакътя си, и започна да гали лицето й.
Тереза се взираше в тавана.
Беше прекарала тук пет години, много повече от него, но се чувстваше като в преддверието на ада. Не знаеше какво става. Вече знаеше. Може би го бе подозирала преди, но сега цялата й несигурност се изпари — с изключение на Итън и Бен тя никога повече нямаше да види хората, които беше обичала в предишния си живот. Те бяха мъртви от две хилядолетия. И дори да беше хранила някаква надежда да се махне от Уейуърд Пайнс, Итън току-що я беше унищожил.
Нямаше крайна дата на пребиваването й на това място.
Беше осъдена на доживотен затвор.
Итън се запита коя ли емоция преобладава в нея. Вероятно в главата й се беше забъркал същински коктейл — гняв, отчаяние, съкрушение, страх.
Гледаше на светлината на уличната лампа как сълзите се стичат от очите й.
Ръката й започна да трепери в неговата.
13
Водонапорна кула
Волънтиър Парк
Сиатъл, 2013
Когато Хаслър приближи входа на водонапорната кула, от сенките до вратата се появи жена.
— Закъсняхте.
— С пет минути. Спокойно. Той горе ли е?
— Да.
Едва ли беше на повече от двайсет. Стройно мускулесто телосложение, безумно красива, но с мъртви очи. Интересен избор на мускули от страна на Пилчър. Тя определено имаше самочувствието на човек, който може да се оправя.