— Значи ще ме вземете с вас?
— Екипът ми вече е попълнен. Какви са уменията, които можете да ми предложите?
— Интелект. Лидерски способности. Умения за оцеляване. Бях в Делта Форс, преди да постъпя в Сикрет Сървис, но вие несъмнено вече го знаете.
Пилчър само се усмихна.
— Е, в такъв случай сте вътре.
— Ще ви помоля за нещо и ако се съгласите, можете да си вземете плика.
— Какво?
— Итън Бърк никога да не се събуди.
— Защо?
— Искам да съм там с Тереза.
— С Тереза Бърк.
— Точно така.
— Жената на Итън.
— Да.
— Влюбен ли сте в нея? — попита Пилчър.
— Всъщност, да.
— А тя влюбена ли е във вас?
— Още не. Никога не е преставала да го обича. — Хаслър усети как жлъчта пламна в стомаха му. Със зеления пламък на завистта. — Той й изневерява с бившата си партньорка Кейт Хюсън, а тя въпреки това го приема. Продължава да го обича. Срещали ли сте се някога с Тереза Бърк?
— Да, но само за малко.
— Той не я заслужава.
— А вие я заслужавате.
— Бих обичал тази жена така, както заслужава да бъде обичана. Ще бъде по-щастлива с мен в Уейуърд Пайнс, отколкото е била някога през живота си. — Трябваше да положи огромно усилие да каже тези думи на глас. Никога досега не бе споделял чувствата си с никого.
Пилчър се разсмя и стана.
— Значи в крайна сметка целта на всичко е да си намерите момиче, така ли?
— Не…
— Майтапя се. Ще се погрижа да се случи.
Стиснаха си ръцете.
— Кога се потапяме? — попита Хаслър.
— Нарича се спиране на жизнените процеси. Комплексът ми е готов. Остава само да заредим склада и да съберем последните няколко души. Аз съм на шейсет и четири, не ставам по-млад, а от другата страна има много неща за вършене.
— Значи…
— Организирам новогодишно парти в Уейуърд Пайнс. Аз, семейството ми и сто и двайсет души от екипа ми ще пием най-доброто шампанско на света и ще потънем в сън за две хиляди години. Поканен сте.
— След две седмици?
— След две седмици.
— Какво ще си помислят хората, че е станало с нас?
— Лично аз съм се подготвил. Минаха седем години от последната ми публична лекция. Станах отшелник. Предполагам, че има петдесет процента шанс некрологът ми да излезе някъде. А вие? Замисляли ли сте се как да напуснете?
— Ще закрия осигурителния си номер, ще опразня банковите си сметки и ще оставя объркана следа към някой доставчик на фалшиви паспорти. Това не е трудната част.
— А кое?
Хаслър погледна през прозореца към забулените в мъгла хълмове на Куин Ан — квартала на Тереза.
— Това, че ще трябва да чакам две хиляди години, за да бъда с жената на мечтите си.
III
14
Тобаяс лежеше по корем в люлеещата се трева.
Почти не дишаше.
На петстотин метра от него абито се появи от боровата гора.
Излезе в полето и се понесе със спокойни скокове към Тобаяс.
„Мамка му!“
Няма и пет минути преди това Тобаяс беше излязъл от гората от другата страна на полето. Половин час по-рано бе пресякъл един поток и се бе задържал за половин секунда на брега му, като се колебаеше дали да не спре да пийне вода. Беше решил да продължи. Иначе щеше да изгуби пет или десет минути, докато се напие и напълни бутилките. И щеше да е стигнал полето и да завари абито на открито. Можеше да проследи пътя му от безопасното прикритие на гората. Да избегне именно тази гадна ситуация, в която се намираше в момента. Налагаше се да го застреля. Сблъсъкът беше неизбежен. Беше пладне. Абито се намираше по посоката на вятъра. Не му оставаше друго, освен да остане тук, на открито, далече от най-близките дървета. Обонянието, зрението и слухът на създанието бяха толкова чувствителни, че щеше да го забележи веднага щом се изправи. А като се имаше предвид посоката на вятъра, щеше да го надуши всеки момент.
Тобаяс хвана своя „Уинчестър Модел 70“.
Стисна ложата и се надигна на лакът.
Погледна през оптичния мерник.
Не го беше правил от цяла вечност и докато абито идваше на фокус, си помисли за всички пъти, когато мерникът се бе удрял в нещо, когато подпираше пушката на дърво или я хвърляше на земята. За дъжда и снега, съсипвали оръжието му през всичките хиляда и повече дни в пустошта.
Прецени разстоянието на двеста метра. Абито все още беше далеч, но тялото му изпълваше мерника. Тобаяс направи лека корекция заради вятъра. Сърцето му биеше върху земята, която беше още студена от нощта. Бяха минали седмици, може би месеци от последния му сблъсък с абита. Тогава все още имаше муниции за револвера. Господи, как само му липсваше! Ако разполагаше с него, сега щеше да се изправи, да извика, да накара звяра да се хвърли към него.