И да пръсне мозъка му от упор.
Виждаше как сърцето на абито пулсира в мерника.
Махна предпазителя.
Пръстът му докосна спусъка.
Не искаше да дърпа.
Изстрелът щеше да обяви присъствието му пред всяко живо същество в радиус пет километра.
„Остави го да мине, може и да не те забележи“ — помисли си той.
И после: „Не. Трябва да го очистиш“.
Гърмежът проехтя над полето, отразен от далечната стена от дървета, и започна бавно да утихва.
Пропуск.
Абито стоеше замръзнало — краката му изглеждаха яки като дъбове, — вдигнало носа си към вятъра. По брадичката и врата му имаше засъхнала кръв от скорошен успешен лов. Трудно беше да прецени размерите му през оптичния мерник, пък и това нямаше особено значение. Дори най-дребните, тежащи около петдесет и пет килограма, бяха абсолютно смъртоносни.
Тобаяс дръпна рязко затвора.
Празната гилза изхвърча с облаче дим.
Той бутна затвора напред, вкара патрон в цевта, погледна отново през мерника.
По дяволите, абито вече се носеше в спринт през полето.
В предишния си живот Тобаяс бе участвал в сражения по целия свят. Могадишу, Багдад, Кандахар, кокаиновите полета на Колумбия. Спасяване на заложници, прибиране на важни цели, тайни убийства. Нищо от това не можеше да се сравнява с насиращия страх, предизвикан от втурнало се към теб аби.
Беше на сто и петдесет метра от него и се приближаваше, а той нямаше представа колко изместен е мерникът му.
Отново се прицели.
Дръпна спусъка.
Пушката изрита силно рамото му и от лявата страна на абито пръсна кръв. Само беше одраскал ребрата му. Създанието все така приближаваше, без да забавя ход.
Но Тобаяс вече знаеше отклонението на мерника — няколко градуса надясно и надолу.
Изхвърли празната гилза.
Вкара нов патрон в цевта, погледна през мерника, направи корекция.
Вече го чуваше — учестено дишане и шумоленето на тревата под хищните нокти.
Усети странен прилив на увереност.
Прицели се в главата и стреля.
Когато вятърът отвя дима, Тобаяс видя абито проснато по очи и неподвижно в тревата. Тилът му беше отнесен от куршума.
Четирийсет и петото аби.
Тобаяс се надигна.
Дланите му се потяха под ръкавиците без пръсти.
От гората се разнесе писък.
Тобаяс вдигна пушката и погледна към дърветата на около километър от него.
Разнесе се втори писък.
Трети.
Не можеше да различи нищо отчетливо сред дърветата.
Само движение в сенките.
Призля му, когато осъзна реалността.
Беше убил само разузнавача на рояк.
Нарами раницата, грабна пушката и се втурна през полето.
Гората, към която се беше насочил, бе на четиристотин метра. Той метна пушката на гръб и се понесе презглава напред, като на всеки няколко крачки се озърташе през рамо към писъците, които ставаха все по-силни и по-чести.
„Стигни дърветата, преди да са те видели. Стигнеш ли гората, може и да оживееш. Ако роякът те забележи, ще умреш до десет минути“.
Погледна назад, видя мъртвото аби в тревата и гората в далечината, но не и движение в полето.
Дърветата, които щяха да го спасят, се намираха само на петдесет метра, право пред него.
От повече от година не се беше спасявал с бягство. Оставането жив отвъд оградата беше изкуство, основаващо се на принципа на избягването. Никога не се втурваш презглава в непозната територия. Винаги изчакваш. Вървиш тихо. Оставаш в гората всеки път, когато е възможно. Излизаш на открито само в краен случай. Не бързаш. Не оставяш следи. И ако всяка секунда и всеки ден си нащрек, имаш шанс да оживееш.
Стигна дърветата в мига, в който първото аби изскочи на открито. Не знаеше дали са го видели и самият той вече не можеше да ги види. Нито да ги чуе. Нямаше нищо освен бунта в гърдите му, собственото му тежко дишане.
Тичаше между дърветата, вейките се мъчеха да сграбчат ръцете му.
Един клон остави дълбока драскотина отстрани на лицето му.
По устната му потече кръв.
Прескочи един паднал дънер и погледна назад. Не видя нищо освен развълнувана зеленина.
Краката му горяха.
Дробовете му горяха.
Не можеше да издържи още дълго така.
Изскочи на поляна с големи камъни, зад която се издигаше двайсетметрова отвесна скала. Изкушението да се покатери по нея бе първично и инстинктивно, но неправилно. Абитата можеха да се катерят с почти същата скорост, с която тичаха.