През поляната се виеше поток.
Водни пръски се разхвърчаха под краката му.
От гората зад него се чуха писъци.
Краят на силите му наближаваше. Просто не можеше да продължи с това темпо.
Метна се към един гъсталак от млади дъбове с алени листа.
Край.
Стигна до гъсталака, падна на колене, изпълзя в храстите. Замаян от изтощение, остави пушката и отвори раницата.
„На това място ли ще умра след всичко, което преживях?“
Кутията 30–30 беше отгоре.
Както винаги.
Отвори я и започна да пълни гнездото преди затвора. Два в пълнителя, последният в цевта, затворът в крайно предно положение.
Претърколи се по корем.
Листата около него бяха оранжеви.
Във въздуха се носеше мирис на шума.
Сърцето му още биеше така, сякаш се мъчеше да изскочи.
Загледа се през дърветата към поляната.
Идваха.
Нямаше представа с колко голям рояк си има работа.
Ако го забележеха и бяха повече от пет, адиос.
Ако го забележеха и бяха пет или по-малко, имаше някакъв нищожен шанс.
Но ако пропуснеше и не убиеше с всеки изстрел, ако се наложеше да презареди, с него бе свършено.
Погледна през оптичния мерник поляната с канарите.
Не за първи път се изправяше пред перспективата да не успее да стигне до Уейуърд Пайнс. Вече беше закъснял с четири месеца. Напълно възможно бе да са го обявили за мъртъв. Пилчър би изчакал още малко. Би му дал шест месеца, преди да изпрати някой друг отвъд оградата във враждебната територия. Но какви бяха шансовете друг номад да попадне на онова, което беше открил той? Какви бяха шансовете да оцелее дълго като него?
Едно аби изскочи на поляната.
После второ.
И трето.
Четвърто.
Пето.
„Стига толкова. Моля те. Не…“
Група от пет се присъедини към първите.
После още десет.
След малко двайсет и пет създания обикаляха между камъните в сянката на скалата.
Сърцето му се сви.
Изпълзя назад в храсталаците, като помъкна раницата и пушката.
Нямаше шансове.
Светлината започна да отслабва.
Тобаяс продължаваше да премисля случилото се в опит да открие лошата си преценка, погрешната стъпка, но такава нямаше. Беше чакал в края на гората пет минути, преди да излезе в полето. Беше огледал терена. Беше се ослушвал. Изобщо не беше действал прибързано.
Разбира се, можеше да заобиколи откритото пространство. Да се придържа към гората. Това щеше да му коства целия ден.
Не. Не можеш да критикуваш подобен избор. В него нямаше нищо безразсъдно.
Доколкото можеше да прецени, Уейуърд Пайнс беше на петдесет до седемдесет километра източно от мястото, на което се намираше.
Четири дни спокойно пътуване.
Десет при лошо време или с по-незначителни наранявания.
Беше почти стигнал, за бога!
През последните три дни се бе изкачил по-високо. Елите и трепетликите започнаха да се смесват с борове. Сутрините станаха по-студени. Дори усещаше по-разредения въздух, който така и не изпълваше напълно дробовете му.
Мамка му.
И сега това?
Спокойно, войнико.
Оправи кашата.
Затвори очи и си заповяда да се освободи от паниката. До дясната му ръка в шумата имаше малък камък. Взе го и тихо започна да прави четирийсет и петия нарез върху приклада на пушката.
Вечерта наближаваше.
Не го бяха усетили, но не се и бяха махнали.
Странно — преди беше ставал свидетел как абитата следват миризмата му. Спомни си една нощ, прекарана на дванайсет метра над земята в клоните на един бор. На лунната светлина беше гледал как едно аби минава на петдесет метра от него с долепен до земята нос, очевидно по следите на нещо.
Може би заради потока.
Беше го прекосил бързо и необмислено, но водата бе стигнала до коленете му. Може би тя бе прекъснала следата му, колкото да ги заблуди. Всъщност не знаеше със сигурност колко силно е обонянието на абитата. И по какви точно следи се водят. По мъртви клетки на кожата? По миризмата на прясно стъпкана трева? Дано само да нямаха носове като хрътки.
Слънцето се спусна ниско над хоризонта.
Абитата се настаниха на поляната.
Някои се свиха като зародиши до камъните и заспаха.
Други се мотаеха покрай потока и потапяха ноктите си във водата.
След известно време група от четири изчезна в гората.
Никога не беше виждал рояк толкова отблизо.