От скривалището си в храстите видя абита, не по-високи от метър и двайсет. На четирийсет метра от него три от тях се плискаха в потока там, където той завиваше обратно в гората; общуването им представляваше обезпокоителна смес от борба на лъвчета и човешки деца, играещи си на гоненица.
Започваше да му става студено, а жаждата бе подлудяваща.
Имаше половин бутилка в раницата и можеше да си представи как жаждата го принуждава да поеме риска да бъде открит и да бръкне за нея, но положението не беше толкова отчаяно.
Засега.
По здрач четирите абита се върнаха от гората.
Бяха хванали нещо и две от групата го носеха; създанието се мяташе и врещеше, когато излязоха на поляната.
Роякът ги наобиколи.
Поляната се изпълни с цъкане и цвърчене.
Беше го чувал неведнъж — някакъв вид комуникация.
Докато абитата образуваха кръг, шумът беше достатъчно силен и Тобаяс се осмели да вдигне пушката и да погледне през мерника.
Ловците бяха уловили лос — кльощав младок, чиито рога тъкмо започваха да растат.
Стоеше разтреперан в кръга. Десният му заден крак беше лошо счупен, копитото не докосваше земята, от раната стърчеше бяло парче кост.
Един от едрите мъжки бутна в кръга младо аби.
Роякът зацвърча в унисон, вдигайки нокти към небето.
Младото аби стоеше като замръзнало.
Получи второ силно бутане.
След кратко колебание то започна да дебне лоса, който отстъпваше тромаво на три крака. Това продължи известно време като някакъв ужасяващ балет.
Внезапно младото аби атакува — метна се към раненото животно с разперени хищни нокти. Лосът завъртя глава, блъсна го и абито се просна на земята.
Роякът избухна в хаос, смущаващо напомнящ за смях.
Друг младок беше изблъскан в кръга.
Висок около метър и трийсет и с тегло четирийсет килограма, доколкото можеше да прецени Тобаяс.
Той се втурна напред, скочи на гърба на жертвата и заби нокти в него. Тежестта му принуди младия лос да рухне на колене. Той вдигна глава и направи безпомощен опит да се отърси, а младото аби зарови лице в козината му и замахна с лапа.
Играта продължи: младите абита се редуваха да гонят лоса в кръга. Да го хапят. Да го драскат. Да му пускат кръв, но така и без да му нанесат сериозни поражения.
Накрая един висок метър и осемдесет мъжкар изскочи в кръга, грабна младото аби за врата и го отскубна от гърба на лоса. Задържа го на сантиметри от лицето си и издаде стържещ крясък, звучащ като раздразнение.
После пусна малкото и се обърна към лоса.
Сякаш усетил засилващата се заплаха, лосът се помъчи да се изправи, но задният му крак беше безполезен.
Мъжкарят приближи.
Мракът се спускаше бързо.
Мъжкарят се наведе към лоса.
Вдигна дясната си ръка.
Лосът изрева.
Мъжкарят изкрещя нещо и трите млади абита скочиха в кръга и се нахвърлиха върху лоса, като задъвкаха червата му, които се бяха изсипали в тревата.
Докато кръгът се стесняваше, за да гледа как се хранят младите, Тобаяс свали пушката.
Шумът и суматохата му позволиха да бръкне дълбоко в раницата. Продължи да търси, докато пръстите му най-сетне напипаха бутилката. Той я извади, отви капачката и загълта жадно.
Заспа разтреперан и сънува всичко, което беше видял.
Руините на Сиатъл — гъста тихоокеанска джунгла, сред която стърчаха руини на небостъргачи. Долните трийсет метра на „Спейс Нийдъл“ още стояха, увити в пълзящи растения и храсталаци. Всичко му изглеждаше абсолютно непознато с изключение на Маунт Рейниър. На сто километра разстояние и две хиляди години по-късно върхът се издигаше все същият. Тобаяс го бе гледал от едно дърво на върха на някогашния Куин Ан Хил и беше плакал при вида на планината, докато джунглата се изпълваше с крясъка на животни, които никога не бяха виждали или подушвали човешко същество.
Сънува и как стои на един плаж в Орегон.
Скали се издигаха от мъглата като призрачни кораби.
Беше взел пръчка и бе написал Орегон, Съединени американски щати в пясъка. Беше седял и гледал как слънцето потъва в морето, а приливът идва, за да заличи написаните думи.
Сънува как върви, без да вижда края на пътя си.
Как спи по дървета и прекосява реки.
Как мечтае за дома си в Уейуърд Пайнс. С толкова одеяла, колкото си поиска. С пълен с топла храна корем. С врата, която се заключва.
За безопасността зад оградата.
За сън без страх.
И за жена си.
„Когато се прибереш — а ти ще се прибереш, войнико, — ще те чукам така, сякаш си се върнал от война“.