Беше надраскала тези думи на първата страница на дневника му в нощта преди той да замине. Разбира се, не знаеше къде отива, а само че по всяка вероятност няма да се върне.
Изпитваше такава нежност към нея.
А сега повече от всякога.
Само ако знаеше колко студени и дъждовни нощи е чел последните й думи и е намирал топлината на утехата в тях.
Сънуваше как умира.
Как се завръща.
И накрая сънуваше най-ужасното, което бе видял в дългата поредица ужасяващи неща.
Беше го чул и надушил от петнайсет километра. Шумът идваше от гора стари секвои, издигащи се на височина сто и двайсет метра по някогашната граница между Калифорния и Орегон.
Когато приближи, шумът стана невероятен.
Като стотици хиляди непрекъсващи крясъци.
Това бе най-големият риск, който бе поемал през четирите си години извън оградата, но любопитството не му позволи да се върне.
Дори дни по-късно слухът му не беше наред. Звукът бе десет пъти по-силен, отколкото на най-шумния рокконцерт. Сякаш хиляда реактивни самолета излитаха едновременно. Беше пълзял към него, покрит с импровизиран камуфлаж, който го сливаше с гората.
На около осемстотин метра от източника страхът надделя над любопитството и той не успя да направи нито крачка напред.
Зърваше го от време на време между гигантските дървета — размерите на десет футболни стадиона; някои от кулите му се издигаха на десетки и стотици метри над секвоите. Беше се взирал през оптичния мерник, мъчейки се да осъзнае онова, което виждаха очите му — постройка от милиони тонове кал, дървета и камъни, слепени в едно с нещо като смола. От мястото, на което се намираше, приличаше на огромен черен кошер — десетки хиляди отделни клетки, гъмжащи от аберации и техните гниещи жертви.
От вонята очите му се насълзяваха.
Шумът беше такъв, сякаш някой дереше живи сто хиляди души едновременно.
Гледката беше абсолютно извънземна и докато се отдалечаваше пълзешком, осъзнаването го блъсна като чук между очите.
Това чудовище беше град.
Абитата изграждаха цивилизация.
Планетата бе тяхна.
Събуди се.
Отново беше светло — мека, неуверена синя светлина на поляната.
Всичко беше покрито със скреж и крачолите на панталона му бяха замръзнали до коляното.
Абитата ги нямаше.
Тобаяс трепереше неудържимо.
Трябваше да стане, да се раздвижи, да се изпикае, да накладе огън, но не му пукаше.
Нямаше представа преди колко време роякът е продължил по пътя си.
Слънцето се издигна над скалата и озари поляната.
Скрежът по тревата се стопи.
Беше буден от три или четири часа и през това време бе чул само шумоленето на листата в гората наоколо.
Надигна се.
Треската от вчерашния спринт изгаряше всичките му мускули — бяха се опънали като струни на китара. Огледа се. Крайниците му започнаха да горят, когато кръвта в тях се раздвижи.
Изправи се с мъка. И изведнъж го озари.
Още дишаше.
Още стоеше.
Незнайно защо — жив.
Над него алените листа на храстите сияеха, осветени от слънцето.
Загледа се през тях към небето, по-синьо от всяко небе, което бе виждал в предишния си живот.
15
Когато Итън се събуди, Тереза и Бен вече бяха отишли на работа и училище.
Почти не беше спал.
Отиде гол по ледения паркет до прозореца и остърга скрежа по вътрешната страна на стъклото.
Светлината вън беше слаба, което означаваше, че слънцето още не се е показало над планините на изток.
Тереза го бе предупредила, че в разгара на зимата има едномесечен период — четирите седмици преди и след зимното слънцестоене, — когато слънцето така и не се показва над скалите около Уейуърд Пайнс.
Пропусна закуската.
Взе си едно кафе от „Димящото зърно“.
Тръгна на юг извън града.
Беше се събудил с надигащо се съжаление, сякаш след преливане — когато всичко от предишната нощ ти се струва като в мъгла и си изпълнен с гадното чувство, че здравата си оплескал нещата.
Защото той ги беше оплескал.
Беше разказал на Тереза.
Това бе почти немислимо.
Честно казано, вече беше объркан след срещата с Кейт и жена му беше използвала значителната си сила, за да изкопчи точно онова, което искаше. Той още не знаеше колко трагична е грешката му. В най-лошия случай Тереза можеше да се изпусне, да се разприказва пред други и да всее смут в града. Пилчър щеше да обяви празненство. Итън щеше да изгуби жена си. Бен майка си. Дори само мисълта за това беше в състояние да го убие.