Пилчър стоеше до прозореца зад бюрото си и се взираше през стъклото.
— Ела, Итън. Искам да ти покажа нещо. Побързай, че ще го изпуснеш.
Итън мина покрай стената с екраните и заобиколи бюрото.
Пилчър посочи през прозореца. Пам застана от другата му страна.
— Само гледай.
Долината на Уейуърд Пайнс тънеше в сянка.
— Започва се.
Слънцето се подаде над източната стена.
Косите му лъчи озариха с утринната си светлина центъра на града.
— Моят град — прошепна Пилчър. — Всеки ден гледам как първите лъчи на слънцето го докосват.
Даде знак на двамата да седнат и попита:
— Какво имаш за мен, Итън.
— Снощи се видях с Кейт.
— Добре. Каква беше играта ти?
— Пълна откровеност.
— Моля?
— Казах й всичко.
— Какво пропускам?
— Кейт не е идиотка.
— Казал си й, че я разследваме? — В гласа на Пилчър се долавяше раздразнение.
— Да не мислиш, че не би си го помислила моментално?
— Няма как да разберем, нали?
— Дейвид…
— Нали?
— Аз я познавам. Ти — не.
— Значи си й казал, че сме я взели на мушка, а тя е казала: „Чудесно, значи така стоят нещата“ — обади се Пам.
— Казах й, че е заподозряна и че мога да я защитя.
— Играл си със старите чувства, а?
— Нещо такова.
— Добре, може и да не е най-лошият подход. Какво научи?
— Твърди, че е видяла за последно Алиса на Главната улица в нощта на смъртта й. Разделили се. Алиса била все още жива.
— Друго?
— Няма представа какво има отвъд оградата. Не престана да ме пита.
— Тогава защо излиза посред нощ?
— Не зная. Не ми каза. Но имам възможност да разбера.
— Кога?
— Тази нощ. Само че трябва да съм без чип.
Пилчър погледна Пам, после пак Итън.
— Невъзможно.
— В бележката й е казано изрично. „Без чип, или не си прави труда да идваш“.
— Тогава просто й кажи, че си го извадил.
— Да не би да мислиш, че няма да проверят?
— Можем да направим разрез отзад на крака ти. Изобщо няма да открият разликата.
— Ами ако имат някакъв друг начин да разберат?
— Какъв?
— Проклет да съм, ако знам, но ако довечера в крака ми има микрочип, ще си остана у дома.
— Направих тази грешка с Алиса. Позволих й да остане на тъмно. Ако беше с чип, вече щяхме да знаем къде е ходила. Къде е била убита. Няма да повторя тази грешка.
— Мога да се оправям — каза Итън. — И двамата го знаете. От личен опит.
— Може пък да не сме загрижени толкова за твоята безопасност, колкото за лоялността ти — обади се Пам.
Итън се обърна в стола си.
Веднъж беше имал сблъсък с тази жена на подземния етаж на болницата. Беше дошла при него със спринцовка и той я беше блъснал и бе забил лицето й в една бетонна стена. Сега се наслади отново на спомена като на превъзходно ястие и му се прииска да го изживее отново.
— Тя повдига основателен въпрос, Итън — каза Пилчър.
— И що за въпрос е това? Нямате ми доверие ли?
— Справяш се чудесно, но все още си в началото. Имаш много за доказване.
— Искам да ми махнете чипа или няма да отида. Просто е.
Гласът на Пилчър стана по-твърд.
— Утре по зазоряване те искам в кабинета ми с пълен доклад. Ясно ли е?
— Да.
— А сега аз трябва да те заплашвам.
— След като знам какво ще се случи със семейството ми, ако реша да избягам или да направя някоя друга глупост, така ли? Не мога ли просто да си представя най-лошото и да приема, че ще прибегнеш до него? Онова, от което имам нужда, е разговор на четири очи с теб. — Итън погледна Пам. — Нямаш нищо против, нали?
— Разбира се, че нямам.
Когато вратата зад нея се затвори, Итън каза:
— Бих искал да получа по-добра представа що за човек е била дъщеря ти.
— Защо?
— Колкото по-добре я познавам, толкова повече шансове ще имам да разбера какво се е случило с нея.
— Мисля, че знаем какво се е случило с нея, Итън.
— Вчера бях в квартирата й. Навсякъде около вратата й имаше цветя и картички. Истинско изливане на чувства. Но се питам, имала ли е врагове в планината? Така де, все пак е била дъщерята на шефа.
Итън си мислеше, че Пилчър може да избухне от това нахлуване в личното му пространство и мъка.
Но вместо това той се облегна назад в стола си и заговори тъжно, почти унесено.
— Алиса беше последният човек, който би използвал положението си. Можеше да живее тук с мен в лукс, да прави каквото си поиска. Но тя настоя да остане в спартанската си стаичка и изпълняваше задачи като всеки друг. Нито веднъж не потърси специално отношение. А всички знаеха коя е. И я обичаха заради това още повече.