— Какво правиш? — попита Пам.
— Искам да я видя.
— Не можеш.
Итън присви очи към мрака от другата страна на стъклото.
Не видя нищо.
— Работила ли си с нея? — попита той.
— Да.
— И какво мислиш?
— Трябва да бъде пратена в крематориума заедно с всички представители на вида й. Да вървим.
Итън я погледна.
— Значи не виждаш полза от изучаването на абитата? Все пак те са с няколкостотин милиона повече от нас.
— О, имаш предвид дали можем да съществуваме заедно ли? Да не намекваш за някаква глупост от сорта на „момчета, нека бъдем приятели“?
— Имам предвид оцеляване — каза Итън. — Ами ако не са безмозъчно агресивни? Ако притежават разум, може да установим контакт с тях.
— В Уейуърд Пайнс имаме всичко, от което се нуждаем.
— Не можем да живеем вечно в тази долина.
— Защо мислиш така?
— Защото не смятам положението в града за „живот“?
— А как би го нарекъл?
— Затвор.
Той се дръпна назад.
Лицето на Маргарет изпълни кръглия прозорец на сантиметри от неговото.
Очите й се взираха в Итън.
Бистри.
Абсолютно спокойни.
— Какво ли си мислиш? — каза той.
Черните й нокти започнаха да почукват по стъклото.
16
Беше двустайна викторианска къща в североизточната част на града, прясно боядисана, с два бора в предния двор; фамилията на Уейн Джонсън вече беше изписана върху черната пощенска кутия.
Итън се качи на верандата и почука с месинговото чукче.
След кратка пауза вратата се отвори.
Закръглен оплешивяващ мъж със сивкава кожа впери поглед в Итън, присвивайки очи от ярката светлина.
Беше по халат и косата му беше разрошена.
— Господин Джонсън? — каза Итън.
— Да?
— Здравейте, просто се отбивам да ви се представя. Аз съм Итън Бърк, шерифът на Уейуърд Пайнс. — Стори му се странно гадно да се представя като такъв.
Мъжът го зяпна объркано.
— Нали не възразявате да вляза за малко?
— Ъ-ъ-ъ, не, разбира се.
Къщата още миришеше на празна и стерилна.
Двамата седнаха на малката маса в кухнята.
Итън свали каубойската си шапка и разкопча якето си.
По лавиците и плотовете имаше чинии от огнеупорно стъкло и увити във фолио съдове.
Несъмнено съседите бяха посъветвани и окуражавани да носят обяд и вечеря на г-н Джонсън през първата му нелека седмица.
Трите най-близки чинии изглеждаха недокоснати.
— Храните ли се? — попита Итън.
— Нямам особен апетит. Но хората ми носят храна.
— Добре, значи се срещате със съседите.
Уейн Джонсън подмина думите му.
Наръчникът, Добре дошли в Уейуърд Пайнс“, който се връчваше на всеки жител при пристигането му, лежеше отворен на покритата с фурнир маса. Седемдесет и пет страници страховити заплахи, захаросани като „препоръки“ за щастлив живот в Пайнс. През първата си седмица като шериф Итън беше научил наръчника наизуст, от корица до корица. В момента книжката беше отворена на страницата, която обясняваше как се разпределя храната през зимните месеци, когато градината не работи.
— Казаха ми, че скоро ще започна работа — каза Уейн.
— Точно така.
Човекът отпусна ръце в скута си и се загледа в тях.
— Какво ще правя?
— Още не съм сигурен.
— Да приемам ли, че сте един от онези, с които мога наистина да разговарям? — попита човекът.
— Да — отвърна Итън. — Можете да ме попитате каквото си поискате, господин Джонсън.
— Защо ми се случва това?
— Не зная.
— Не знаете? Или не искате да ми кажете?
В началото на наръчника имаше раздел, озаглавен „Как да се справяме с въпроси, страхове и съмнения относно кои сме“.
Итън взе книжката и я прелисти, докато стигна до съответната страница.
— Тази глава може да ви предложи някои напътствия — каза той.
Имаше чувството, че произнася реплики от много лош сценарий, в който изобщо не вярва.
— Напътствия за какво? Не зная къде съм. Не зная какво стана с мен. И никой не ми обяснява нищо. Не ми трябват напътствия. А шибани отговори.
— Разбирам раздразнението ви — каза Итън.
— Защо телефонът не работи? Пет пъти се опитвах да се обадя на майка си. Само си звъни и звъни. Нещо не е наред. Тя винаги си е у дома, винаги е до телефона.
Не много отдавна самият Итън беше в положението на Уейн Джонсън.
Трескав.
Ужасен.