Почти откачил, докато тичаше из града в опит да се свърже с външния свят.
Пилчър и Пам се бяха заели да го накарат да повярва, че полудява. Такъв беше планът им за интеграцията му в началото. Уейн Джонсън беше различен случай. Той получаваше онова, което получаваха повечето — няколко седмици да изследва града и границите му и няколко възможности да откачи, преди да приеме положението.
— Тази сутрин тръгнах по пътя, водещ извън града — каза Уейн. — И познайте какво открих? Той просто завива обратно. Това е неправилно. Нещо не е наред. Пристигнах тук само преди два дни. Как е възможно пътят, по който дойдох, вече да не съществува?
— Вижте, разбирам, че имате въпроси и…
— Къде съм?
Гласът му отекна в цялата къща.
— Какво е това място, по дяволите?
Лицето му беше почервеняло и той се тресеше.
Итън се чу да казва: „Това е просто град, господин Джонсън“. И плашещото бе, че дори не беше обмислил отговора си. Просто изскочи от устата му, сякаш бе програмиран. Изпита ненавист към себе си. Бяха му повтаряли абсолютно същото отново и отново по време на интеграцията му.
„Поздравления. А сега ти лъжеш човека“.
— Казвам ви, че искам да се махна, шерифе. Че не искам да оставам тук. Че искам да се прибера у дома. Обратно при живота ми, какъвто си беше. Как ще ми отговорите на това?
— Че е невъзможно.
— Невъзможно е да се махна ли?
— Точно така.
— И откъде накъде си въобразявате, че можете да ме задържате тук против волята ми?
Итън стана.
Започваше да му прилошава.
— С какво право? — попита мъжът.
— Колкото по-скоро се примирите с новия си живот тук, толкова по-добре за вас.
Итън си сложи шапката.
Кракът започваше да го боли.
— Иска ми се просто да бяхте казали какво имате предвид — каза г-н Джонсън.
— Моля?
— Че ако се опитам да си тръгна, ще ме убиете. Това е, нали? Мъчната истина, около която танцувате?
Итън потупа наръчника и каза:
— Всичко е тук. Всичко, което е нужно да знаете. В града има живот. Извън него е смъртта. Съвсем просто е.
Излезе от кухнята и тръгна към вратата.
— Мъртъв ли съм? — извика Уейн Джонсън след него.
Итън спря с ръка на дръжката на вратата.
— Моля ви, шерифе, просто ми кажете. Ще го понеса. Умрях ли при онзи инцидент?
Нямаше нужда да поглежда назад, за да разбере, че човекът плаче.
— Това адът ли е?
— Това е просто град, господин Джонсън.
Докато Итън излизаше, в главата му се въртеше само една мисъл.
Пам щеше да се гордее с него.
И за първи път в живота си той се почувства наистина зъл.
Подбра времето за прибиране у дома така, че да се отбие в бижутерския магазин и после да мине покрай офиса на Тереза точно когато тя си тръгва от работа. Зави по Главната. Раната на крака му туптеше.
Небето се беше смрачило, уличните лампи светеха и беше много студено.
Ето я и нея, на половин пресечка по-нататък, заключваше външната врата.
Беше със сиво вълнено палто и плетена шапка, завързана под брадичката; само няколко руси кичура надничаха изпод нея. Още не го беше видяла и докато се мъчеше да извади ключа от ключалката, празното й изражение пречупи нещо в него.
Изглеждаше смазана.
Овехтяла.
Той я повика.
Тя погледна към него.
Намираше се на някакво тъмно място. Разбра го моментално. Беше готов да се обзаложи, че през целия ден се е мъчила да преглътне сълзите си. Той стигна до нея и я прегърна.
Двамата тръгнаха по тротоара.
Имаше съвсем малко хора, които заключваха магазини и се прибираха след работа.
Попита я как е минал денят й и тя отвърна:,Добре“, с глас, който напълно опровергаваше значението на думата.
Пресякоха по диагонал кръстовището на Главната и Шеста.
— Не мога така — каза Тереза.
В гласа й имаше сълзи, гърлото й беше стегнато.
— Трябва да поговорим — каза той.
— Знам.
— Но не тук. Не така.
— Могат ли да ни чуят?
— Ако не внимаваме. Говори тихо и гледай в земята. Има нещо, което не ти казах нощес.
— Какво?
Итън я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.
— Момент. — На ъгъла имаше улична лампа, в която Итън знаеше, че се крие камера с микрофон. Когато се отдалечиха на петнайсет метра от нея, той каза: — Знаеш ли, че в крака ти има микрочип?
— Не.
— Чрез него те следят.
— И ти ли имаш?
— Току-що ми го махнаха. Временно.
— Защо?
— После ще ти обясня. Искам да извадиш твоя. Това е единственият начин да разговаряме наистина.