Къщата им беше малко по-надолу.
— Ще боли ли? — попита тя.
— Да. Ще се наложи да те срежа. Ще го направим на стола в кабинета.
— Защо там?
— Това е сляпото място в къщата. Единственото. Камерите не могат да ни видят там.
Устните й се извиха в едва забележима усмивка.
— Значи затова винаги искаш да го правим в кабинета.
— Именно.
— Сигурен ли си, че можеш да се справиш?
— Мисля, че да. Готова ли си?
Тереза пое дълбоко дъх и издиша.
— Ще бъда.
Итън стоеше под арката между кухнята и трапезарията и се взираше в Бен, който седеше на масата, навлечен с голямо палто и с одеяло на раменете. Единственият звук в къщата бе скърцането на молива му по листа.
— Здрасти, приятел — каза Итън. — Как е?
— Добре.
Бен не вдигна очи от рисунката си.
— Върху какво работиш?
Бен посочи кристалната ваза на масата. Цветята в нея отдавна бяха умрели от студа. Окапали, изгубили цветовете си листенца вехнеха на масата около вазата.
— Как мина училището?
— Добре.
— Какво научи?
Това изкара Бен от концентрацията му.
Беше неволна грешка — остатък от предишния живот на Итън.
Момчето вдигна очи и го погледна объркано.
— Няма значение — каза Итън.
Дори вътре в къщата беше толкова студено, че той виждаше как дъхът на сина му излиза на пара.
Яростта дойде изневиделица.
Итън рязко се обърна и тръгна по коридора, отвори задната врата и излезе на двора.
Тревата пожълтяваше, умираше.
Трепетликите, отделящи имота им от съседите, се бяха освободили от листата си буквално за една нощ.
Подът на бараката за дърва още беше покрит с трески и парченца кора от миналогодишния запас. Итън извади брадвата от дръвника и си представи как Тереза е цепила дърва тук сама в студа, докато той още е спял.
Върна се в къщата, обхванат от някаква мрачна енергия.
Тереза беше в трапезарията с Бен и го гледаше как рисува.
— Итън? Всичко наред ли е?
— Всичко е наред — отвърна той.
Първият удар разцепи масичката за кафе по средата и двете й половини се огънаха навътре.
— Итън! Какво правиш, по дяволите?
Тереза вече се беше озовала в кухнята.
— Виждам… — Итън вдигна брадвата. — Шибания дъх на сина си в шибаната ни къща.
Следващият удар съсипа лявата половина на масата и разцепи дъба на три парчета.
— Итън, това са нашите мебели…
Той погледна жена си.
— Бяха нашите мебели. А сега са гориво. Да ти се намира брой от вестника?
— В спалнята ни.
— Би ли го донесла?
Когато Тереза се върна с броя на „Уейуърд Лайт“, Итън вече беше нацепил масата на достатъчно малки парчета, че да влязат в печката.
Намачкаха листата на вестника и ги напъхаха под подпалките.
Итън запали хартията.
Докато огънят се разгаряше, той извика Бен. Момчето се появи със скицник под мишница.
— Да?
— Ела да рисуваш при огъня.
Бен погледна съсипаната масичка за кафе.
— Ела, сине.
Момчето седна в люлеещия се стол до печката.
— Ще оставя вратата отворена — каза Итън. — Когато огънят се разгори добре, сложи още едно парче дърво.
— Добре.
Итън погледна Тереза, после към коридора.
Взе една чиния и тръгна след нея към кабинета. Заключи след себе си.
Светлината през прозореца бе сива, слаба, гаснеща.
— Сигурен ли си, че не ни виждат тук? — попита Тереза само с устни.
Той се наведе към нея и прошепна:
— Да, но ще могат да ни чуват.
Настани я на стола и вдигна пръст пред устните си. Бръкна в джоба си и извади листчето, което беше прибрал преди половин час в участъка.
Тереза го разгъна.
Трябва ми достъп до задната част на крака ти. Събуй си панталона и се обърни. Съжалявам, но ще боли много.
Моля те, довери ми се. Много те обичам.
Тя вдигна очи от бележката.
Беше уплашена.
Започна да разкопчава джинсите си.
Той й помогна да ги смъкне. Имаше нещо неочаквано еротично в това — изпита импулс да продължи да я съблича. В края на краищата това беше столът за чукане.
Тереза се обърна и вдигна крака във въздуха, сякаш се протягаше.
Итън се премести отстрани на стола.
Беше деветдесет процента сигурен, че се намира извън обхвата на камерата, която, ако съдеше по видяното в кабинета на Пилчър, гледаше към библиотеката в отсрещния край на стаята.
Остави чинията на пода и си съблече палтото.
Клекна, отвори единия от големите джобове с капаци и извади всичко, което бе взел от работата си днес следобед.