Мускулите на челюстта й се стегнаха гневно. От посегателството върху нея.
Тя погледна Итън.
Не каза нищо, но нямаше и нужда. Той виждаше ясно думите, изписани на лицето й. Мръсни кучи синове.
Свали чипа от острието, избърса кръвта и тъканта с марля и й го даде. После бръкна в джоба на ризата си и извади златния накит, който й бе купил следобед. Тънка златна верижка с медальон във формата на сърце.
— Не трябваше — каза тя.
Итън отвори медальона.
— Дръж микрочипа в сърцето — прошепна й. — Носи го непрекъснато, освен ако не ти кажа друго.
В дневната беше направо топло. Бузите на Бен лъщяха на светлината на огъня. Той скицираше отворената печка. Пламъците. Почерняващото дърво вътре. Парчетата от разбитата масичка за кафе, пръснати около нея.
— Къде е мама?
— Чете в кабинета. Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
— Да не я безпокоим известно време, а? Имала е тежък ден.
Итън взе няколко одеяла от отделението под канапето и се върна в кабинета.
Тереза трепереше.
Той я зави.
— Ще ти приготвя нещо топло за вечеря.
Тя се усмихна въпреки болката.
— Чудесно.
Той се наведе към нея и прошепна:
— Излез след час, но колкото и да те боли, върви нормално. Ако те засекат на камерите, че куцаш, ще се досетят.
Итън стоеше до кухненската мивка и се взираше в мрака навън. Преди три дни лятото беше свършило. Листата започваха да пожълтяват. Господи, есента бе дошла и отминала за миг — от август до декември за седемдесет и два часа.
Плодовете и зеленчуците в хладилника почти със сигурност щяха да са им последните пресни продукти за следващите няколко месеца.
Напълни една тенджера с вода и я сложи на печката да заври.
Сложи до нея тиган, включи котлона на средно и наля зехтин.
Бяха им останали пет зрели домата — напълно достатъчно.
Планът за вечеря започна да се оформя.
Смачка скилидка чесън, наряза лук, изсипа всичко в тигана.
Докато чесънът и лукът цвърчаха, наряза доматите.
Все едно стоеше в кухнята им в Сиатъл. През късните съботни следобеди понякога пускаше плоча на Телониъс Мънк, отваряше бутилка червено вино и се потапяше в приготвянето на страхотна вечеря за семейството. Нямаше по-добър начин да разпусне след дълга седмица. Този момент приличаше на онези спокойни вечери, с всичките атрибути на нормалното. С изключение на това, че преди половин час беше извадил проследяващ микрочип от крака на жена си на единственото място в къщата, където не се намираха под непрекъснато наблюдение.
„С изключение на това“.
Добави доматите, размеси ги с лука, наля още зехтин и се наведе над печката, за да подуши ароматната пара: мъчеше се поне за миг да прегърне илюзията.
Тереза дойде, докато измиваше пастата. Усмихваше се и на Итън му се стори, че долавя болка в усмивката й — едва доловимо напрежение, — но походката й бе твърда. Вечеряха като семейство на едно одеяло в дневната, сгушени около печката и слушащи радио.
Хектър Гейтър свиреше Шопен.
Храната беше добра.
Топлината ги обгръщаше.
И всичко свърши прекалено бързо.
След полунощ.
Бен спеше.
Бяха изгорили цялата масичка за два часа и сега къщата отново се беше превърнала във фризер.
Итън и Тереза лежаха в леглото, обърнати един към друг.
— Готова ли си? — прошепна той.
Тя кимна.
— Къде е медальонът?
— Нося го.
— Свали го и го остави на нощната масичка.
— А сега какво? — попита тя, след като изпълни заръката му.
— Ще изчакаме една минута.
Облякоха се на тъмно.
Итън провери сина им. Момчето спеше дълбоко. Двамата с Тереза слязоха долу.
Без да кажат нито дума.
Докато отваряше вратата, Итън вдигна качулката на черния си анцуг и даде знак на Тереза да направи същото.
Излязоха.
Улични лампи и осветени веранди нарушаваха тук-там мрака.
Нощта бе леденостудена, без звезди в небето. Излязоха на средата на улицата.
— Вече можем да говорим — каза Итън. — Как ти е кракът?
— Ужасно боли.
— Ти си героиня, скъпа.
— Мислех, че ще припадна. Де да бях.
Тръгнаха на запад към парка.
Скоро чуха реката.
— Тук в безопасност ли сме? — попита Тереза.
— Никъде не сме в безопасност. Но поне камерите не могат да ни засекат без чиповете.
— Имам чувството, че пак съм на петнайсет и се измъквам от къщи. Толкова е тихо.
— Обичам да излизам късно нощем. Никога ли не си го правила? Нито веднъж?
— Разбира се, че не.